Осъждането на Публий Рутилий Руф и неговото изгнание в Мала Азия беше тежък удар за Друз, който смяташе подкрепата на чичо си в Сената за много необходима. Единственият му съюзник оставаше Гай Марий — човек, с когото той никога не е бил в особено близки отношения, пък и когото не харесваше особено. И което беше най-важното, Марий не му беше кръвен роднина. Друз оставаше практически без семейство, което би му помогнало със съветите и окуражаванията си; вярно, с брат си Мамерк бяха станали истински приятели, но пък и той по принцип клонеше повече към политиката на Катул Цезар и Прасчо Младши. Друз така и не бе посмял да отвори пред него темата за всеобщото римско гражданство — струваше му се твърде деликатна. А Катон Салониан не беше вече между живите. Беше прекарал една година като претор и натовареният график на процесите за убийства и парични измами, за злоупотреби и незаконно лихварство му помагаше по-малко да мисли за покойната Ливия Друза. Навярно само това го бе държало на крака, защото когато на следната година заради продължаващите безредици в Испания Сенатът реши по спешност да прати управител в Трансалпийска Галия, Салониан се бе хванал като удавник за сламка за удалата му се възможност и веднага замина. Децата му щяха да останат на грижите на тъща му Корнелия Сципионида и на шурея му Друз. През лятото пристигна вестта, че Катон бил паднал от коня си и получил контузия на главата, която в началото никой не сметнал за сериозна. Но започнал да получава епилептични пристъпи, сетне го обхванала парализа и починал. На Друз случилото му се струваше, сякаш някой грижливо е затворил една от вратите в душата му. Сестра му си бе отишла веднъж завинаги и единственият спомен за нея бяха многото й деца.
Всичко това го принуди да пише на приятеля си Квинт Попедий Силон и да го покани отново да му погостува в Рим. Специалните съдилища, установени от Крас и Сцевола, вече бяха преустановили работата си и всички в Сената мълчаливо се бяха съгласили с настъпилото положение: всички онези, които при цензорството на Антоний и Флак незаконно се бяха обявили за римски граждани, щяха да си останат такива до следващото преброяване. Тогава защо Силон да не дойде в Рим? А Друз изгаряше от нетърпение да поговори за плановете си с човек, на когото може да има доверие.
Откакто двамата се бяха срещнали в Бовианум в онзи паметен ден, бяха изминали точно три години и половина.
— От цялата рода единствен Цепион е още между живите — обясняваше с горчивина Друз, докато двамата чакаха в кабинета му вечерята да стане готова, — а той и до ден-днешен отказва да види дори своите деца. Колкото до двамината Порции Салониани, те си останаха кръгли сираци. За щастие дори не си спомнят майка си. Само малката Порция се сеща, и то съвсем бегло за баща си. Горките деца са като хвърлени на произвола на съдбата и единственият човек, за когото могат да се хванат, е майка ми Корнелия. Разбира се, Катон Салониан нямаше какво да им завещае. Единствено къщата си в Тускулум и едно имение в Лукания. Ще се погрижа все пак, когато му дойде времето, момчето да може да влезе в Сената, а колкото до сестра му, тя все ще получи достатъчно голяма зестра. Доколкото разбирам Луций Домиций Ахенобарб, който е женен за лелята на момичето, сестрата на Салониан, отсега се е замислил да ожени собствения си син Луций за племенницата ми. Завещанието ми отсега е готово. Това на Цепион също, предполагам. Колкото и да не му се харесва, Квинт Попедий, не може да лиши децата си от наследство. Нищо не може да им направи повече от това, че не желае да ги види. Нищожество!
— Горкичките — съгласи се Силон, който също знаеше какво е да си баща. — Малкият Катон ще си отрасне ей така, без да знае нито майка, нито баща.
Друз кисело се усмихна.
— О, да го знаеш какъв е странен! Слаб като вейка, с ей толкова дълъг врат и с най-дългия и крив нос, който съм виждал на толкова малко дете. Колкото и да не ми се ще да си го призная, напомня ми на проскубан лешояд. Нищо не ми е направил, но така и не мога да го обикна. Още не е навършил и две години, но не престава да обикаля къщата ми с глава овесена напред и нос — насочен право към пода… Ако изобщо може да се насочи нанякъде. И врещи като заклан. Не че плаче, просто това му е начинът на изразяване. Дума не може да каже с нормален тон, само вика. Същинска напаст за околните. Само като го видя да се задава, колкото и да ми е мъчно за него, бягам да се скрия!