Друз спря да шари с поглед из залата и в пристъп на дълбока откровеност допълни:
— Това го заявявам напълно отговорно, назначени отци! По времето на Тиберий Гракх, по времето на Гай Гракх аз щях да съм твърдо на страната на баща си. Тогава той е бил в правото си. Но времената се промениха. Появиха се редица други фактори, заради които агер публикус се е превърнал в непоносимо зло. Нека първо ви напомня смутовете в азиатската провинция — смутове, които водят началото си още от времето, когато Гай Гракх прокара закона за правото на откупуване на данъците от страна на частни лица и сдружения. Данъците от териториите ни в Италия също са били давани за откуп, но пък и техните размери никога не са били толкова значителни. Като следствие от това прехвърляне на сенаторските задължения върху плещите на частни и анонимни лица, като следствие от все по-засилващата се роля на конническото съсловие в държавното управление чрез намесата му във вътрешносенатските борби ние бяхме свидетели как едно брилянтно управление на двама от нашите най-достойни колеги беше обругано и отречено, а единият от двамата — достоуважаваният Публий Рутилий Руф — дори беше осъден. Какъв е изводът, назначени отци? Че ние, сенаторите на Рим трябва да се съобразяваме с конниците и не бива да им пречим по никакъв начин! Е, аз вече направих първата крачка в усмиряването неоправданите претенции на конниците, като със закон ги накарах да поделят съдебните си задължение със сенаторите. Обаче, за да не се чувстват ощетени, удвоих състава на Сената. И все пак злото си остава сред нас.
Личеше си, че мнозина от сенаторите се поотпускат. Друз беше уцелил със споменаването на скъпия си чичо, още повече с похвалата хи за управлението на Квинт Муций Сцевола в Римска Азия.
— И не само е останало, но към него се прибави и друго. Колцина ли от вас си дават сметка за това ново зло? Твърде малко, бих казал. Този път ще говоря за едно зло, чийто създател е Гай Марий… Нека в думите ми не се открива излишен упрек — аз съм дълбоко убеден, че нашият шесткратен консул далеч не е съзнавал какъв поток от неприятности отприщва с действията си. Но тъкмо там е работата! Когато едно зло се пръкне на този свят, никой не е способен веднага да различи, че е зло! А в случая става дума за едно зло, обхванало много сфери от нашия живот едновременно, защото веднъж завинаги успя да разклати баланса както в нашите системи на управление, така и във войската ни. Преди известно време Рим беше останал без войници. Къде — или по-скоро защо — бяха изчезнали тези войници? Причините са много, но една от тях несъмнено е същият този агер публикус. Искам да кажа, че със създаването на държавните земи много дребни стопани бяха изгонени от нивите си, заради това и престанаха да отглеждат много синове, а пък това лиши легионите ни от войници. Гай Марий стори единственото, което можеше да стори, поне от неговата гледна точка. Той записа пролетариите в армията. Превърна във войници безимотните слоеве на обществото, които не разполагаха с достатъчно пари нито за оръжие, нито за екипировка, защото не можеха да разчитат на никакви поземлени доходи — може да се каже, че повечето от тях не притежаваха пукната пара.
Друз бе заговорил доста тихо и повечето сенатори трябваше да напрягат слух, за да не изпуснат нищо от речта му.
— Армията, обаче плаща малко. Плячката, взета от германите, се оказа жалка в сравнение с усилията за нейното придобиване. Гай Марий и неговите наследници — сред тях на първо място легатите му — научиха пролетариите да се бият, да побеждават, да се чувстват горди, задето са римляни. И тъкмо в това аз напълно подкрепям Гай Марий! Днес ние не можем с лека ръка да отхвърлим тези хора, не можем да ги оставим на произвола на съдбата в мизерните им жилища. Сторим ли го, все едно нарочно сме изпуснали още едно зло да изскочи из кутията на Пандора. Защото по улиците на Рим ще закрачат тълпи от здрави мъже, които нямат пари, но затова пък се радват на твърде много свободно време, за да им доскучава и да се сещат за обидата, нанесена им от богатите. Гай Марий смяташе да разреши проблема — той започна да прилага плана си още докато воюваше в Африка срещу Югурта, — като настани оттеглилите се ветерани на чуждата държавна земя. С изпълнението на тази кажи-речи непосилна задача на територията на крайбрежните африкански острови се зае миналогодишният ни градски претор Гай Юлий Цезар. Моето лично мнение — а държа всички вие, колеги — сенатори, да приемате думите ми единствено като предупреждение в името на собственото ни бъдеще, — моето лично мнение е, че Гай Марий беше прав, и че и занапред ще е добре да настаняваме ветераните — пролетарии на отнетата от чуждите народи държавна земя.