— Чувам, татко — прошепна тя едва-едва.
Елия чакаше пред вратата с лице, обляно в сълзи, но когато понечи да влезе в тясното помещение, Сула я сграбчи за ръката и я издърпа безцеремонно навън.
— Моля те, Луций Корнелий, моля те! — простена нещастно жената. Мъжът й я ужасяваше, дъщеря й я караше да очаква най-страшното.
— Остави я сама! — нареди й той.
— Трябва да отида при нея! Има нужда от мен!
— Тя сега ще си остане в стаята и никой няма да стои при нея.
— Нека поне остана вкъщи! — молеше го Елия, която колкото и да искаше да спре сълзите си, не можеше.
Сула вече беше разярен, сърцето му се беше уморило да бие така тревожно и той усещаше как в собствените му очи напират сълзи — не от горест, а от голямото напрежение, което бе изживял в последните няколко минути.
— Добре тогава, остани си вкъщи — отсече той грубо и тежко си пое въздух. — Ще трябва сам да изразя радостта на семейството си от очаквания годеж. Но да не си стъпила при нея, Елия, или ще наредя и теб, както си знам.
И така, Сула отиде сам на вечеря у Квинт Помпей Руф, който живееше на Палатина, откъм страната на Форум Романум, разстлал се като на тепсия под балкона на дома му. Впечатлението, което направи на Помпеевото семейство, бе много добро, дори в очите на женската част. Домакините му не можеха да прикрият задоволството си, че на младия Помпей му предстои да се ожени за патрицианка, наследница едновременно на Юлиите и на Корнелиите. Самият Квинт Помпей-син беше красив младеж със зелени очи и кестеняви коси, строен и изящен, но както набитото око на Сула веднага щеше да различи — не беше толкова интелигентен колкото баща си. Което си беше един плюс в повече: тъй и тъй един ден щеше да стане консул, защото баща му вече щеше да го е постигнал преди него, оставаше му единствено да направи на Корнелия Сула няколко червенокоси дечица, да се държи като добър съпруг и да не й изневерява. „В действителност — мислеше си Сула и вътрешно се усмихваше — младият Квинт Помпей може и да не допадне кой знае колко на дъщеря ми, но в него тя би намерила много по-приятен спътник в живота, отколкото у разглезения и арогантен наследник на великия Гай Марий.“
Понеже Помпеите си оставаха дълбоко в душата си хора от село, вечерята беше изядена далеч, преди да се е стъмнило, независимо че зимата беше в разгара си. Сула си каза, че щом е приключил с вечерята, повече няма какво да търси в дома на приятеля си и излезе да свърши една друга работа. Застана в горния край на Стълбите на пръстените, които водеха до Вия Нова и Форума, и се загледа мрачно в далечината. Метробий се намираше твърде далече, а и да го посещава у дома му беше опасно за човек в положението му. Къде тогава да убие час-два?
Отговорът дойде, когато погледът му се спря на изгубилата се сред пушеците на комините падинка, наречена Субура. У Аврелия, разбира се. Гай Юлий Цезар отново беше заминал и сега управляваше Римска Азия. Навярно бе оставил някого да наглежда жена му, така че какво рискуваше, ако й потропаше на вратата? Сула се затича по стълбите с лекота, присъща на далеч по-млади хора от него, и се запъти към Кливус Орбиус — най-краткия път за Субура Минор, където се намираше триъгълната инсула на Аврелия.
Евтих го пусна да влезе, но с известно нежелание; Аврелия го посрещна по същия начин.
— Децата ти легнали ли са? — направо попита Сула.
Тя му се усмихна кисело.
— За нещастие не. Изглежда съм родила бухали, не чучулиги. На всички им се стои до късно, а сутрин с мъка ги измъкваме от леглата.
— Тогава почерпи ги и тях наред с гостите си — предложи Сула, докато се изтягаше на меката кушетка в приемната. — Покани ги при нас, Аврелия. Човек бива най-добре наглеждан от собствените си деца.
— Прав си, Луций Корнелий.
Майката повика децата си, които бяха подредени в отсрещния ъгъл на стаята. Двете момичета вече наближаваха пубертета и доста се бяха издължили, докато брат им ги гонеше просто защото му е било писано да стои цял живот половин глава над останалите.
— Радвам се да те видя — започна Сула, без да обръща внимание на каната с вино, която икономът постави до ръката му.
— И аз се радвам, че ме посещаваш.