— Миналия път май не беше съвсем така…
Аврелия се засмя при тази забележка.
— Ти пък! Тогава бях в големи пререкания с мъжа си, Луций Корнелий.
— Това го разбрах и сам! Но защо сте се карали? От собствени наблюдения знам, че в цял Рим няма по-вярна съпруга от теб.
— О, той дори не си е помислил, че може да съм му изневерила. Проблемите между Гай Юлий и мен открай време са били… от теоретичен характер.
— Теоретичен характер ли? — усмихна се гостът.
— Мъжът ми никога не е одобрявал наемателите и изобщо хората наоколо. Още по-малко го радва дейността ми на хазяйка, а най-малко — познанството ми с Луций Декумий. Да не говорим, че не му харесва начинът, по който възпитавам децата ни — мисълта, че едни патриции могат да ползват езика на канавките със същата лекота, с която приказват на родния му палатински диалект, го потиска. Да не говорим, че малките говорят гръцки на три различни нива, а освен това — арамейски, иврит, още три различни диалекта на галския и ликийски.
— Ликийски?! — това вече се стори много на Сула.
— От известно време на третия етаж се засели семейство от Ликия. Децата ходят, при когото си искат и за тях да ловят думи на различни езици е все едно ние с теб да тръгнем да събираме камъчета от морския бряг. Никога не си бях давала сметка, че ликийците говорят на свой език, който се оказа и много древен. Приличал на пизидийския.
— Започва да ме обзема чувството, че с Гай Юлий сте се карали лошо.
Аврелия вдигна рамене и направи кисела физиономия.
— То се очакваше, че така ще стане.
— Още повече го е подразнил самият факт, че си си позволила да спориш с него — продължи да гадае Сула, който току-що идваше от разправията с дъщеря си и темата му се струваше интересна. — За един патриций това е проява на най-недостойно поведение от страна на съпругата.
Разбира се, Аврелия не можеше да се сравнява в дъщеря му — тя всичко мереше със свой аршин; затова и хората, колкото и да говореха за свободолюбивото й поведение, повече й се възхищаваха, отколкото я осъждаха. Всъщност тъкмо в това се криеше и неотразимият й чар.
— Страхувам се, че наистина си позволих да споря с него — кимна Аврелия в знак на съгласие; по тона й не личеше да се разкайва за постъпката си. — Не само че спорих, но дори наложих своето. — Вместо задоволство обаче в очите й се изписа тъга. — Предполагам, сам разбираш, Луций Корнелий, че тъкмо това отрови съвместния ни живот с Гай Юлий. Никой мъж в неговото положение не би се съгласил жена му да налага мнението си в семейството. Той дори не си направи труда да потърси някакъв реванш, а напротив, започна да гледа на всичко около себе си с дълбоко безразличие, сякаш нищо не го интересува. Лоша работа!
— Да не би да е изчезнала любовта му към теб?
— Не мисля. Макар че може би така би било по-добре! Така всичко щеше да му се струва по-лесно, когато се завърне у дома.
— Излиза, че ти си тази, която трябва да се облича с тога.
— Като че ли си прав. При това не каква да е, а с пурпурен ръб.
Сула задъвка устни и замислено добави:
— Ти просто е трябвало да се родиш мъж, Аврелия. Досега не ми беше хрумвало, но това е истината.
— Това е истината, Луций Корнелий.
— Излиза, че Гай Юлий се е зарадвал на изпращането си в Азия, а ти — още повече от него.
— Пак позна, Луций Корнелий.
И оттук нататък той започна да разказва за собствените си премеждия из Изтока, с което, без да иска, си спечели нов слушател; малкият Цезар тихомълком се примъкна на кушетката на майка си и жадно започна да поглъща всяка дума, излязла от устата на гостенина, докато той разправяше за срещите си с Митридат, с Тигран, с партианските сатрапи.
Момчето вече беше на девет години. Сула не можеше да отлепи очи от лицето му, което се беше разхубавило още повече през годините. Колко приличаше на малкия Сула! И все пак никой не би могъл да ги сбърка. Цезар вече бе напуснал онзи стадий, в който непрекъснато задаваше въпроси, вместо това се бе научил да слуша какво си приказват възрастните. Седеше облегнат на майка си Аврелия, очите му блестяха от вълнение, устните му бяха леко разтворени, а лицето му постоянно сменяше изражението си според това, как възприемаше думите на разказвача.
Естествено най-накрая дойде ред и на въпросите му; Сула трябваше да му признае, че ги задаваше по-добре, отколкото би го сторил един Скавър, един Гай Марий дори. Откъде беше научил толкова много? Не преставаше да се чуди на интелекта на малкия Цезар и при всяка реплика мислено си представяше какво биха казали на негово място Скавър и Марий.