Откъм вътрешните стаи излезе разгневеният Цензорин, който явно здравата се бе накарал на иконома си, щом онзи дори не посмя да се покаже отново.
— Какво желаеш? — попита крайно нелюбезно домакинът.
— Изумруденото ти огледалце — отговори му крайно любезно посетителят.
— Кое?
— Много добре знаеш за какво говоря, Цензорин: малкото изумрудено огледалце, което ти подари цар Митридат.
— Цар Митридат ли? Изобщо не разбирам за какво говориш! В ръцете ми никога не е попадало каквото и да е изумрудено огледалце.
— Глупости ми говориш. Разбира се, че е у теб. Дай ми го.
Цензорин се задави от вълнение, лицето му първо поруменя, после пребледня като платно.
— Дай ми изумруденото огледалце, Цензорин!
— От мен ти нищо няма да получиш, освен обвинение в измяна и доживотно изгнание!
Но преди да мръдне, Сула застана плътно до него и го хвана с две ръце по начин, който страничен наблюдател би сметнал за дружеска прегръдка. Но гостът нямаше намерение да проявява нежности, вместо това пръстите му се бяха впили в раменете на събеседника му като железните нокти на незнайно чудовище.
— Слушай, презряна гъсеницо! Убивал съм доста люде, които са стрували при това повече от теб — говореше му тихо на ухото Сула като някой влюбен. — Или ще стоиш далеч от съда, или просто ще умреш. Говоря ти напълно сериозно. Или ти ще забравиш за този смешен процес, или хората ще забравят за теб. Също както забравиха за легендарния със своите мускули Херкулес Атлас. Също както забравиха за онази женица, намерена със строшен врат на скалите при Цирцеи. Също както забравиха за хилядите германи, останали по бойните поля на Галия. Всеки, който си позволи да ме заплашва, се е прощавал с живота си. Някой ден ще дойде ред и на Митридат, само да го поискам. Кажи му го следващия път, когато го видиш. Ще ти повярва! В Кападокия си подви най-безславно опашката и избяга от мен. Защото знаеше, че ще му видя сметката. А от днес и ти знаеш!
Не последва отговор. Цензорин дори не се опитваше да се отскубне от ръцете му. Неподвижен и мълчалив, като се изключи тежкото му дишане, той разглеждаше лицето на мъчителя си, сякаш от близкото разстояние му се струваше, че има работа с напълно непознат човек. И с когото не може да се разбере.
Сула пусна едното рамо на Цензорин и пъхна ръката си под туниката му; пръстите му напипаха някакъв предмет, вързан на здрав кожен каиш; другата ръка се плъзна по корема на Цензорин, стигна до слабините му и с все сила го стисна за тестикулите. Той заквича като куче, премазано от волска кола на улицата, докато Сула рязко скъса кожения каиш, сякаш бе направен от обикновена вълна, и победоносно прибра блестящия зелен предмет в синуса на тогата си. Така и никой не дотича да види кой и защо крещи. Посетителят се обърна и спокойно напусна дома на конника.
— О, така се чувствам по-добре! — подвикна той, докато отваряше уличната врата, и гръмко се разсмя.
Най-сетне гневът от поведението на Корнелия Сула беше отминал и Сула се връщаше у дома в приповдигнато настроение. Подскачаше по улицата като малко дете, а лицето му излъчваше блажено щастие. Но само за миг цялото това щастие го напусна на собствената му врата, когато, вместо да завари къщата си потънала в мрак и спокойствие, бе заслепен от светлината на всички лампи едновременно. Из коридорите се щураха непознати мъже, а икономът му отчаяно бършеше сълзите си.
— Какво става тук? — погледна го с отворена уста господарят му.
— Синът ти, Луций Корнелий! — отговори му робът.
Без да се бави секунда повече, бащата се втурна към голямата стая, където Елия бе прибрала момчето, докато оздравее. Тя самата стоеше на врата, обвита във вълнен шал.
— Какво му има? — хвана я тревожно за ръката Сула.
— Малкият Сула е много зле — прошепна му тя едва-едва. — Преди два часа повиках лекарите да го видят.
Той разбута лекарите и се приближи до леглото на сина си. По лицето му не можеше да се прочете капчица тревога, гласът му дори звучеше закачливо.
— Какви са тези истории, малки Сула, че цялата къща се е наплашила?
— Татко! — зарадва се момчето и широко се усмихна.
— Какво ти има?
— Толкова ми е студено, татко! Нали нямаш нищо против това да те наричам „татко“ пред хората?
— Разбира се, че не.
— Ужасно ме боли!