През всички тези безкрайни часове и Елия не бе помръднала от мястото си на вратата. Сула я подхвана за раменете и я заведе до един от столовете край леглото, където я остави да наглежда момчето, което бе отгледала от ранните му детски години. Корнелия Сула също бе доведена, с лице подуто от нанесения й побой, а след нея се появиха Юлия, Гай Марий и Аврелия.
Сула ги посрещна в пълно съзнание, прие съболезнованията им, дори си позволи да се поусмихне, да отговори на колебливите им въпроси с ясен и спокоен глас.
— Ще се изкъпя и преоблека — извини се той пред гостите си. — Зазорява се, а днес трябва да се явя пред съда. Макар и смъртта на сина ми да е извинение, няма да позволя на хора като Цензорин да злорадстват на личните ми нещастия. Гай Марий, ще ме придружиш ли, щом се оправя?
— Разбира се, Луций Корнелий — съгласи се той и избърса сълзите от очите си. Сула го караше да му се възхищава повече от всякога.
Най-напред обаче Сула се запъти към клозетите, където не завари никого. След като се освободи от всичко, което го мъчеше отвътре, той остана няколко минути сам на едно от четирите мраморни седала, под които течеше водата на градската канализация. Беше се заслушал в музиката на каналите, а ръцете му несъзнателно опипваха раздърпаните гънки на тогата, която той така и не бе имал случай да свали през цялото си бдение над сина си. Неочаквано пръстите му се натъкнаха на някакъв предмет; Сула се зачуди какъв ли ще е той и когато го извади на светло, през ума му минаха само най-бегли спомени откъде се беше взел, сякаш идваше от напълно различен свят. Изумруденото огледалце на Цензорин! Сула се надигна от седалото, избърса се и като се обърна към дупката в мрамора, невъзмутимо пусна скъпоценния камък в отворената й паст. От шума на водите в канала дори не се чу цамбуркането му.
Когато след известно време се показа в атрия, за да отидат двамата с Гай Марий на Форум Романум, по някакво необяснимо стечение на обстоятелствата и за всеобщо смайване на присъстващите той сякаш се беше подмладил с десет-двайсет години.
Двамата с Гай Марий не си казаха нищо по целия път до Курциевото езерце, където няколкостотин конници вече се бяха събрали в желанието си да попълнят състава на съдебните заседатели; за да се избере нужната бройка, съдебните пристави вече готвеха гърнетата, в които щеше да се тегли жребият; по принцип щяха да бъдат избрани осемдесет и един граждани, но защитата и обвинението щяха да посочат по петнайсет имена кои да не бъдат включвани сред заседателите — така щяха да останат общо петдесет и един, от които двайсет и шест конници и двайсет и пет сенатори. Единият конник в повече беше цената, която Сенатът се бе съгласил да заплати, за да получи председателството в съдилищата.
Времето си течеше, а заседателите биваха изтегляни един по един. Понеже Цензорин закъсняваше, защитата, ръководена от Крас Оратор, получи първа правото да изключи петнайсет от избраните. Но Цензорин все още не идваше. По обяд целият съд се беше разшумял, още повече че стана ясно как обвиняемият се е явил броени часове след смъртта на единствения си син. Председателят прати вестоносец до дома на Цензорин да провери какво става. След известно време пратеникът се завърна, за да съобщи на присъстващите, че предния ден Цензорин бил събрал цялото си преносимо имущество и бил заминал в неизвестна посока, вероятно в чужбина.
— Съдът се разпуска — заяви председателят. — Луций Корнелий, приеми нашите извинения, също както и искрените ни съболезнования.
— Ще те изпратя, Луций Корнелий — предложи отново услугите си Марий. — Странна ситуация, не намираш ли? Какво ли се е случило с проклетника?
— Благодаря ти, Гай Марий, но предпочитам да остана сам. Колкото до Цензорин, убеден съм, че ще потърси убежище при цар Митридат. — На лицето му се изписа зловеща гримаса. — Имахме случай да поговорим с него за това-онова.
Щом напусна Форума, Сула се насочи право към Есквилинската порта. Почти цялото Есквилинско поле, което започваше от самите Сервиеви стени, вече бе заето от римските гробища. Огромният некропол оправдаваше името си на град на мъртвите — толкова много бяха гробниците, които с внушителния си или, напротив, с твърде скромния си вид подсказваха на какъв човек съхраняват праха, дали е бил свободен или роб, дали е бил гражданин или не, дали е бил родом от Рим, или е дошъл от другаде.