От източната страна на голям кръстопът, на няколкостотин крачки от Сервиевите стени се намираше храмът на Венера Либитина — богинята, по чиято воля животът на човек изгасва. Светилището се обграждаше от кипарисови дървета, които криеха изящните му линии, боядисаните в зелено стени, моравочервените колони, капителите в йонийски стил, покрити със златно и червено, жълтия покрив над колонадата. До храма се стигаше по дълга стълба, покрита с розова теракота, а на фронтона бяха изобразени в ярки цветове боговете и богините на Подземния свят; на самия връх на покрива, върху колесница, теглена от мишки — предвестниците на смъртта, — гордо се бе изправила позлатената статуя на самата Венера Либитина.
Сред дъбравата около храма се намираха сергиите на римските погребални агенти, които водеха оживено своята дейност, без да изпитват особен респект към мястото, където се намират. Само да се зададеше клиент, всички се нахвърляха върху него като хиени, дърпаха го, умилкваха му се, предлагаха му услугите си, най-накрая започваха да се пазарят. Гробарството беше занаят като всеки друг, а храмът на Венера Либитина представляваше пазарът, на който римляните можеха да си купят това, което търсят. Сула премина като привидение през сергиите на дребните риби, които при вида на вълчето му изражение почтително се дръпнаха настрани, оставяйки го спокойно да отиде до агентите, които по традиция се занимаваха с погребенията на Корнелиите.
Още на другия ден у Сула щяха да дойдат актьорите да получат подробни инструкции какво и как трябва да го играят, два дни по-късно щяха да се проведат самите траурни церемонии, в които не биваше да се допуска грешка; понеже принадлежеше на фамилията на Корнелиите, малкият Сула щеше да бъде погребан, а не както се постъпваше с всеки друг римлянин — кремиран. Бащата заплати за погребението с банкова гаранция за цели двайсет таланта — цена, за която в града щеше да се говори в продължение на седмици, още повече че с годините той си беше спечелил славата на един от най-стиснатите сенатори.
Щом се върна у дома си, Сула отпрати Елия и Корнелия Сула от стаята на покойника и на свой ред седна на стола на жена си, за да погледа за последен път напусналия го син. Сам не можеше да каже какво изпитва. Мъката по изгубеното, чувството за безпомощност бяха легнали на сърцето му като огромна оловна топка; единственото, което му оставаше, бе да носи това бреме със себе си. Пред очите му стоеше тъжният край на целия му род, жалките останки от най-добрия приятел, когото бе имал през живота си — утеха в старостта му, наследник на името му, на богатството му, на всичко, което бе постигнал по обществената стълбица. Всичко, което Сула бе притежавал, бе изчезнало безвъзвратно за някакви си трийсет часа; това не можеше да е волята на боговете, не можеше да се смята дори за каприз на съдбата. Просто настинката се бе оказала по-сериозна, отколкото предполагаха, дробовете се бяха възпалили, сърцето бе преустановило дейността си. Банална история, която можеше да се разкаже за хиляди други покойници. Никой не беше виновен, никой не го бе сторил нарочно. Злощастна случайност. За момчето, което нямаше как да знае какво става с него, това беше просто краят на живота — край, мъчителен и болезнен. Но за онези, които то оставяше след себе си, това беше началото на една безкрайна празнота, която баща му щеше да носи до края на живота си. Синът му бе умрял, приятелят му си беше отишъл завинаги.
Когато два часа по-късно Елия дойде отново да го замести, Сула се прибра в кабинета си, където набързо надраска бележка до Метробий:
„Синът ми умря. Последния път, когато ме посети у дома, умря жена ми. Ако човек се замисли, би трябвало с твоята професия да си предвестник на радостни събития, Деус екс макина, без когото никоя пиеса не може да намери своя щастлив завършек. Вместо това ти идваш забулен с черно и носиш мъка и нещастия.
Никога повече не прекрачвай прага на дома ми. Макар и късно, разбирам, че моята закрилница Фортуна не търпи съперници за сърцето ми. Защото те обичам с тъкмо онази част от него, която тя смята за своя по право. Бях те издигнал в свой идол. За мен ти се беше превърнал във въплъщение на съвършената любов. Но тя желае да бъде моят идол, а тя е жена — начало и край за всеки мъж.