Катул Цезар, който здравата си беше изпатил, докато председателстваше специалния съд за фалшиво гражданство в Езерния, се изказа в подкрепа на подобна идея, която му се струвала чудесна. Разбира се, неговото изказване стана повод и други сенатори, които иначе и пукната пара не биха дали за предложението на Филип, да го намерят за прекрасно. Без никакви протакания на претора Сервий Сулпиций Галба му бе заръчано да се заеме с южната половина на Италия, докато колегата му Квинт Сервилий — от фамилията на небезизвестния Сервилий Авгур — имаше задачата да проучи какво става на север. И двамата получиха правото да си изберат по един легат, бяха удостоени в проконсулски империум и получиха достатъчно парични средства за осъществяването на експедициите. В цената се включваше дори въоръжена охрана от бивши гладиатори.
Новината, че Сенатът е упълномощил двама претори да водят разследвания по онова, което Катул Цезар упорито наричаше „италийски въпрос“, не се понрави ни най-малко на Силон. Самнитът Мутил пък, който така и така беше бесен от кървавата разправа с двестате му сънародници, изловени при инцидента на Апиевия път, вече се чудеше дали да не използва новото предизвикателство като повод за война. Друз отчаяно засипваше и двамата с писма, в които ги умоляваше да не вършат нищо и да чакат той да оправи нещата.
Сам Друз потегна бойното си снаряжение и се хвърли в поредното сражение, обявявайки пред Сената, че възнамерява да утвърди нови тарифи за зърното. Също както с поделянето на агер публикус, така и сега ниските цени нямаше да се отнасят единствено до бедните. Всеки римски гражданин, който имаше търпението да се нареди на безкрайните опашки пред масите на едилите при Портикус Минуция, можеше да получи своето официално удостоверение, срещу което да закупи пет модия от държавното зърно, после да се яви в държавните складове под скалите на Авентина, където да представи документа, и да отнесе полагащия му се чувал у дома. Намираха се дори богати и знатни римляни, които не се посрамяваха да се възползват от тази си привилегия — някои, защото бяха непоправими скъперници, други — заради самия принцип. Като цяло обаче повечето хора, които можеха да си позволят лукса, предпочитаха да не се тълпят за удостоверения, ами просто да пуснат няколко монети в ръката на иконома си и да го пратят в частните складове на Викус Тускус. В сравнение с цените на много други жизненоважни услуги в Рим — така например жилищните наеми открай време се славеха с астрономическите си размери — сумата от петдесет до сто сестерции месечно на човек за закупуване на частно зърно се смяташе за незначителна. Затова и голяма част от онези, които упорито си искаха удостоверението, бяха представители на най-бедните — петата имуществена класа и пролетариата.
— Както и да го мислим, земята няма да стигне и за тях — говореше Друз пред Сената, — но ние в никакъв случай не бива да ги забравяме, не бива да ги оставяме да мислят, че отново са били подминати. Римската трапеза е достатъчно богата, назначени отци, можем да си позволим да храним всички римски граждани на нея! Ако не е по силите ни да дадем на пролетариите земя, то поне трябва да им подсигурим евтиното зърно. Нека цената бъде пет сестерции модият, независимо дали годината е добра или лоша. Подобно решение до голяма степен ще облекчи задачата на самата държавна хазна, защото когато реколтата надминава търсенето, държавното жито ще се купува между две и четири сестерции модият. Ако поддържаме постоянни цени от пет сестерции, ще позволим реализирането на известна печалба, която на свой ред ще покрие разходите в години на недостиг. Именно затова предлагам част от фондовете на държавната хазна да бъдат отредени изключително за закупуване на зърно и да не се пипат по никакви други причини. Затова пък и сега за прокарването на законопроекта ми няма да използваме нищо от държавния резерв.
— И как тогава предлагаш, Марк Ливий, да подплатим тази незапомнена проява на щедрост? — обади се заядливо Луций Марций Филип.
Друз се усмихна снизходително.
— Всичко съм измислил, Луций Марций. В отделна част от законопроекта си говоря за девалвация на определен процент от годишните ни парични емисии.
При тези му думи членовете на Сената се размърдаха неспокойно. Никой в Рим не оставаше безразличен при споменаването на самата дума „девалвация“. Докоснеше ли се темата за държавния фиск, римските управници се показваха крайно консервативни. Обезценяването на монетите никога не е било част от римската политика, на него открай време се бе гледало като на евтин гръцки шмекерлък. Само по времето на първите две Пунически войни се бе прибягвало до подобно средство, но пък и тогава основната цел бе всъщност уеднаквяването на монетните стандарти. Колкото и радикален да беше в реформите си, Гай Гракх дори беше увеличил стойността на парите в Рим.