— Е, виждам, че каквото и да ти кажа, не ще мога да те разубедя. Неслучайно си се родил прапраплеменник на великия Сципион Африкански. О, синко, синко, ще те убият!
Друз надигна вежда в недоумение.
— Защо ще ме убиват, мамо? Аз не съм Гай Гракх, още по-малко Сатурнин. Всичко, което съм сторил досега, сторил съм го по законен път. Никой римлянин не може да се чувства под заплаха, още по-малко застрашавам мос майорум.
Но майка му не желаеше повече да продължават този мъчителен за нея разговор, затова скочи от мястото си и делово подхвърли:
— Ела да видиш децата. Много им липсваш.
Подобно твърдение съдържаше известно преувеличение, но не чак толкова голямо. Друз бе успял да си спечели популярност и сред децата в семейството.
Докато двамата с Корнелия вървяха към детската стая, ясно се чуваше шумът от някаква кавга.
— Ще те убия, Катоне! — беше първата реплика, която двамата чуха от устата на Сервилия при влизането си.
— Стига толкова, Сервилия! — скара се вуйчо й, който започна да предусеща, че момичето не говори току-така. — Малкият Катон е твой брат и боговете ти забраняват с пръст да го докосваш.
— Оставете ме насаме с него и ще видим дали не мога да го докосвам — закани се тя.
— Никога няма да те оставя насаме с него, госпожице Топчест нос! — избута брат си малкият Цепион и предизвикателно застана пред него.
— Носът ми изобщо не е топчест! — разсърди се още повече Сервилия.
— Да имаш да взимаш! — изсмя й се Цепион. — Имаш най-ужасния и топчест нос, който съм виждал! Бррр, гнусотия!
— Млъкнете всички! — кресна им Друз. — Вие друго, освен да се карате, не знаете ли?
— Знаем! — каза с дебелия си глас Катон. — Да се бием!
— И как да не се караме с тоя тук! — посочи го презрително Друз Нерон.
— Ти да мълчиш, черна мутро! — просъска му Цепион, който използваше всеки случай да застане в защита на брат си.
— Не съм черна мутра!
— Напротив, си! — размаха юмруци Катон.
— Ти пък не си Сервилий Цепион! — изрече Сервилия по адрес на Цепион. — Ти си потомък на червенокос галски роб, нямаш нищо общо с нас, истинските Сервилий Цепиони.
— Топчест нос, топчест нос, грозен, гаден топчест нос!
— Тацете! — изкрещя още по-силно от предния път Друз.
— Син на роб! — продължи Сервилия.
— Дъщеря на празноглавец! — отвърна й Порция.
— Прасе с лунички! — обади се най-сетне и Лила.
— Ела да поседнем, синко — подкани Корнелия Сципионида Друз, сякаш подобна сцена не й правеше никакво впечатление. — Когато свършат, сами ще дойдат при нас.
— Всеки път ли споменават родителите си? — заинтересува се Друз, като с мъка надвика развихрилата се челяд.
— Че как иначе, когато Сервилия е тук?
Сервилия отдавна беше навършила тринайсет и фигурата й бе започнала видимо да се оформя, но като част от голямото й наказание настойникът така и не я беше отделил от останалите деца в къщата, както би било редно на тази възраст. В лице се беше разхубавила, макар и в погледа й да продължаваше да се крие онази потайност, която тя сама бе възпитала в ранното си детство. Докато слушаше препирнята между петимата си племенници и осиновения си син, Друз започваше да се чуди дали не е сбъркал, както е оставил Сервилия толкова дълго в детската стая.
Сервилила — или по-просто Лила — от своя страна бе навършила наскоро дванайсет и също като сестра си бързо узряваше. Беше по-хубава от Сервилия, но по-трудно привличаше поглед, мургавото й, дяволито лице отдалеч я издаваше що за човек е. Третият представител на „големите“, който във всичко заставаше на тяхна страна в споровете с „малките“, беше синът на Друз — Марк Ливий Друз Нерон Клавдиан; деветгодишен, хубавец като всички Клавдии, но и също като тях мрачен и непроницаем, той не можеше да се похвали с особена интелигентност, ала беше послушен и любезен с баща си.
Нататък следваха децата на Катон. Друз така и не можеше да свикне с мисълта, че малкият Цепион носи името на истинския си баща, колкото и упорито Ливия Друза да бе твърдяла обратното. Та той във всичко приличаше на покойния Катон Салониан — същата стройна и мускулеста фигура, същата форма на главата и на ушите, същия дълъг врат и издължени крайници и най-вече — същата яркочервена коса. Макар очите на момчето да бяха светлокафяви, те в никакъв случай не приличаха на Цепионовите: вместо това отдалеч правеше впечатление, че са леко раздалечени, затова пък стояха широко отворени. От всички шест деца в семейството малкият Цепион беше любимецът на Друз. Момчето излъчваше сила и готовност да поема всякакви отговорности, които качества нямаше как да не се харесат на човек като вуйчо му. В момента беше на пет години и девет месеца, но от много време Друз бе установил, че с него може да се разговаря не само като с възрастен, но като със същински мъдрец. Цепион Младши говореше с плътен, дълбок глас, в очите му се четеше замисленият му и сериозен характер. Усмихваше се малко и почти винаги по адрес на малкия си брат, който единствен можеше да го разсмее с трогателните си постъпки; Цепион беше до такава степен привързан към Катон, че от самото начало гледаше на него като на едва ли не свой син и нито за миг не се отдалечаваше от него.