Порция, която всички наричаха Порцела, скоро щеше да навърши четири години. По рождение беше грозновата, а напоследък цялата беше в лунички. Луничките се бяха превърнали в най-слабото й място, постоянен обект на злобните закачки от страна на двете й по-големи сестри, които дълбоко я ненавиждаха и не й оставяха миг покой с болезнените си пощипвания, ухапвания, подритвания и оскубвания. За съжаление и тя бе наследила типичния за Катоните орлов нос и единственото, което я спасяваше, бяха красивите й тъмнозелени очи и милият й характер.
Малкият Катон беше на две години и девет месеца и представляваше отвътре и отвън истинско чудовище. По всичко изглеждаше, че носът му си е поставил за цел да стане по-голям от цялата му останала част от тялото, при това не беше издължен и закривен като на семит, ами завършваше с огромна буца, както приляга на достолепен кореняк — римлянин. Най-малко се връзваше въпросното чудо на природата с иначе красивото му лице, в което жените един ден биха се загледали. Имаше малка уста, приятни светлосивкави очи, които грееха на светлината, опънати скули и добре оформена брадичка. Широките рамене подсказваха, че с възрастта Катон може да развие красива фигура, но уви, всичко останало под тях оставаше болезнено хилаво и слабо, най-вече защото детето не проявяваше абсолютно никакво желание да се храни. По душа малкият бе роден да се натрапва на другите, при това притежаваше една черта на характера, която Друз най-малко понасяше у околните: колкото по-ясно и образно отговориш на някой от безконечните му въпроси, толкова по-сигурен можеш да бъдеш, че ще последва цяла серия от други, още по-безсмислени. Друз още не можеше да реши дали това се дължи просто на умствената ограниченост на племенника му, или пък е следствие от дълбоко вкоренения му инат и пълно нежелание да се съгласи с чуждата гледна точка. Катон притежаваше и друга много характерна черта, която беше особено трогателна — а хора в неговото положение се нуждаеха от способността, ако не друго, то поне да трогват; — тя се състоеше в безрезервната му преданост към брат му Цепион, от когото нито през деня, нито през нощта позволяваше да го отделят. Когато прекалеше с досадните си въпроси или дотегнеше с дебелия си глас, достатъчно бе да го заплашат, че ще ги разделят с брат му, за да млъкне.
Скоро след втория рожден ден на Катон Силон бе дошъл за последен път на гости у Друз; приятелят му вече бе избран за народен трибун и марсът си даваше сметка, че няма да е разумно цял Рим да се убеди в тяхното приятелство. Понеже сам изживяваше радостта от бащинството, Силон много обичаше да се занимава с домочадието на Друз. Така например той отделяше специално внимание на издайницата Сервилия, ухажваше я и искрено се забавляваше, когато тя искаше да го срази със своето презрение към жалкия италиец, който той представляваше в очите й. Останалите четири деца той просто обожаваше и никога не отказваше да играе с тях. Единствено малкия Катон не можеше да търпи, колкото и да му беше трудно да обясни тази си антипатия с логични доводи.
— Когато съм с него, имам чувството, че изгубвам способността си да разсъждавам и се превръщам в някакъв звяр без мозък и душа — говореше той на Друз. — Единствено инстинктът ми подсказва, че пред мен стои враг.
Навярно всичко се дължеше на спартанския характер на малкия, нищо че спартанското възпитание беше на почит сред римляни и италийци. Всеки път, когато по адрес на Катон се изливаха словесни обиди или пък тялото му ставаше жертва на физическа агресия от страна на сестрите и братовчед му, той приемаше случилото се със стиснати зъби и никога не плачеше. Само като го гледаше, Силон изтръпваше от страх. На какво можеше да се дължи подобно поведение? Поне сто пъти си бе задавал този въпрос и така и не бе намерил отговор, който да му се стори задоволителен. Навярно защото и самият Катон не криеше презрението си към жалките италийци. Разбира се, за това единствена виновница беше Сервилия. И все пак, когато тя се опиташе да го ужили с някоя и друга приказка, Силон махваше с ръка и отминаваше. Но се оказваше, че на човек като Катон никой не може да си позволи просто да махне с ръка и да отмине.