Един ден, когато му бе омръзнало да слуша грубите и досадни въпроси на Катон към вуйчо му Друз, който напразно се опитваше да бъде търпелив и любезен, Силон просто сграбчи момчето за врата и го провеси през прозореца над градинката, осеяна с декоративни камъни, които заканително показваха ръбовете си.
— Или ще се научиш да се държиш възпитано, Катоне, или ще те пусна долу!
Детето нищо не му отвърна, лицето му излъчваше предизвикателство и омраза, които нищо не можеше да надвие. Колкото и да го люлееше от прозореца, колкото и да се правеше, че аха-аха и наистина ще го хвърли на двора, Силон не можа да го накара да се признае за победен. Наложи се да го върне обратно в стаята и да поклати посрамено глава пред Друз.
— За щастие Катон е още малко дете. Ако беше възрастен, Италия никога не би могла да се разбере с Рим!
Веднъж Силон попита момчето кой му е любимият човек.
— Брат ми — беше категоричният му отговор.
— А след него кой?
— Пак брат ми.
— Е, добре, а след брат ти няма ли друг?
— Брат ми.
Силон се обърна към Друз.
— Този никого друг ли не обича? Теб например? Или поне баба си?
Приятелят му вдигна рамене.
— Както сам се убеждаваш, Квинт Попедий, племенникът ми обича единствено брат си.
Но Силон поне знаеше, че в отношението му към Катон няма нищо странно или необичайно; в действителност никой в къщата не беше привързан към момчето.
Децата открай време се бяха разделили на два лагера, като по-големите безжалостно тормозеха децата на Катон Салониан и детската стая никога не утихваше от словесните им и телесни борби. Логично бе да се предположи, че Сервилио-Ливианската партия ще има пълно превъзходство, но откакто малкият Катон бе навършил две години и бе започнал да помага на брат си с малките си юмручета, балансът се бе обърнал изцяло в полза на Порциите. Никой не можеше да се справи с това дете, което никога не молеше за пощада, никога не прекланяше глава и никога не замлъкваше при препирните. Малкият Катон беше корав противник — неуморим, постоянен, заядлив, шумен, чудовищен и без никакви угризения.
— Мамо — рече най-накрая Друз, след като бе наблюдавал известно време грозната сцена в детската стая, — събрали сме накуп всички нещастия, които могат да постигнат едно римско семейство.
Не само Друз и италийските водачи бяха вършили работа през лятото; Цепион усилено бе търсил съмишленици сред конническото съсловие и в крайна сметка заедно с Варий бяха организирали солидна опозиция на Друз в плебейското събрание; най-сетне Филип, който открай време имаше слабостта да харчи повече, отколкото му позволяваха почтено спечелените средства, позволи на група конници и сенатори, разчитащи до голяма степен на доходите от огромните си латифундии, да го купят за своята кауза.
Разбира се, никой не знаеше точно какво се готви, но в Сената отдавна се беше получила молбата на Друз да бъде свикано заседание на септемврийските календи, а това беше достатъчно да предизвика интерес. Мнозина сенатори, които през отминалата пролетна сесия се бяха увлекли по красноречието на народния трибун, сега съжаляваха за допуснатата слабост; позициите, които той имаше през зимата и пролетта, вече бяха отслабени, на сенаторите им бе омръзнало да вършат велики дела в името на Друзовите идеи за световния мир и повечето от тях бяха твърдо решени този път да останат глухи за словата му, каквито и да са те.
Председателстваше Секст Юлий Цезар — като първи консул на него му се падаше да управлява през септември, а това означаваше, че ритуалите по откриването на заседанието трябваше да, бъдат проведени с абсолютна точност. Докато се извършваха гаданията и се четяха молитвите, сенаторите мълчаха почтително и едва когато кървавите следи от жертвоприношенията бяха измити, всички заеха с готовност местата си и набързо преминаха процедурите, предшестващи задължително речта на народния трибун.