Време беше за работа. Друз се надигна от пейката, поставена пред подиума, на който седяха консулите, преторите и куриатните едили, и се запъти към любимото си място при бронзовите врати, които както обикновено, щом той щеше да държи реч, бяха затворени.
— Уважаеми отци на римския народ, членове на римския Сенат — обърна се той топло към всички присъстващи, — преди няколко месеца в същата тази зала аз говорих за едно голямо зло, което живее сред нас — злото, наречено агер публикус. Днес обаче имам намерение да прикова вниманието ви върху едно друго зло, много по-голямо от агер публикус. Зло, което, ако не го пресечем навреме, има опасност да ни унищожи напълно. Да унищожи самия Рим. Става дума, разбира се, за народите, които живеят в съседство с нас на полуострова. За онези, които наричаме в общото название „италийци“.
При тези думи из редиците на облечените в бяло сенатори се разнесоха сподавени възгласи — сякаш вятърът бе нахлул изневиделица в залата или пък през някоя дупка от покрива се беше спуснал облак жужащи пчели. Друз добре чу реакцията на колегите си, но реши, че е рано да й обръща внимание.
— Ние сме свикнали да се отнасяме към тези десетки, стотици хиляди свои съседи като към граждани трета класа. Изразът е съвсем точен. Първата класа сме ние, римляните, втората — онези, които се ползват с латински права. Третата класа са италийците. Италиецът е човек недостоен от наша гледна точка да участва в решаването на общоримската съдба. Той е онзи, който може да бъде бит, глобяван, гонен, ограбван и експлоатиран безнаказано. Заради нас нито децата му, нито жена му, нито домът му могат да се чувстват в безопасност. Италиецът е човекът, който трябва да лее кръвта си в нашите войни, да издържа войските, с които сам ни дарява, да поверява съдбата на собствените си войници на нашите пълководци. Пак той е човекът, пред когото не устояхме на обещанията си да не създаваме римски и латински колонии сред земите му, да му осигурим пълна политическа самостоятелност в замяна на легионите, които трябваше да ни осигурява, и данъците, които трябваше да ни плаща; ние не само не устояхме на обещанията си, но построихме колонии навсякъде, за да отнемат от земята му, за да черпят от силите му и в същото време да го държат откъснат от останалия свят.
Слушателите му все повече се разшумяваха, но не чак толкова, че да заглушат думите му; но все пак се усещаше, че наближава буря. Устата на Друз пресъхна от напрежение, трябваше да спре и да преглътне, без да се издава. И за да не даде воля на нервите си, веднага продължи:
— Ние, римляните, не признаваме цар. Но в рамките на Италия самите ние се държим като царе и господари. Защото ни харесва усещането, което ни спохожда, докато гледаме как по-нискостоящите ни съседи пълзят в царствените ни крака. На нас ни харесва да се правим на царе! И ако народите, населяващи Италия, наистина ни отстъпваха по нещо, подобно поведение би било напълно оправдано. Но истината е, че италийците не ни отстъпват в нищо. Те са кръв от нашата кръв, плът от нашата плът. Иначе щеше ли в същата тази зала да се чува обвинението, че някой от нас е с „италийска кръв“? Често съм чувал великият и славен Гай Марий да бъде наричан „италиец“. И все пак именно той разгроми германите! Чувал съм и благородният Луций Калпурний Пизон да бъде наричан инсубриец, това не попречи на баща му да загине като герой под стените на Бурдигала! Чувал съм и великият Марк Антоний Оратор да бъде осъждан, задето втората му жена била дъщеря на италиец. И все пак тъкмо той унищожи пиратите и бе избран за цензор!
— Той наистина беше цензор — подвикна му от мястото си Филип — и тъкмо докато той беше цензор, хиляди италийци незаконно се писаха римски граждани!
— Може би искаш да намекнеш, Луций Марций, че съм го направил умишлено? — попита го заплашително Антоний Оратор.
— Точно това искам да намекна, Марк Антоний!
Антоний Оратор се надигна, от стола си така, сякаш мечка изведнъж бе влязла в залата и бе заела мястото му.
— Я да излезем навън, Луций Марций, че да го чуя пак от устата ти!
— Тишина! Марк Ливий говори! — прекъсна ги Секст Цезар и гърдите му жално изсвириха. — Луций Марций, Марк Антоний, нарушавате правилника! Седнете си по местата и изчакайте да ви се даде думата!
Друз продължи:
— Казвах, че италийците са кръв от нашата кръв й плът от нашата плът. Не само това, те дадоха своя голям принос за нашите успехи в Италия и извън нея. Те са добри войници, добри стопани и добри търговци. Сред тях има богаташи, има аристократи, потомци на родове не по-стари от римските, има и интелектуалци, които по нищо не отстъпват на нашите. Жените им са не по-малко грамотни и добре възпитани от римлянките. Италийците живеят в домове като нашите, хранят се със същото, с което се храним и ние. Колкото познавачи на виното имаме ние, толкова имат и те. И което е може би най-важното, физически те са досущ като нас.