— Глупости! — сряза го презрително Катул Цезар и посочи с пръст Гней Помпей Страбон от Пиценум. — И го виж тоя! Чип нос и сламени коси! Римляните можем да бъдем червенокоси, русоляви, белокоси, но със сламени коси не можем да бъдем! Този е чист гал, никакъв римлянин не е! Ако зависеше от мен, всички в нашата любима Курия Хостилия, които не са римляни, отдавна щяха да бъдат изхвърлени. Гай Марий, Луций Калпурний Пизон, Квинт Варий, Марк Антоний, който има наглостта да се ожени за по-нискостояща, цялата рода на Помпеите, дето влязоха в Сената със слама между зъбите, Дидиите от Кампания, Сауфеите, Лабиените и Апулеите. Аз мисля, че трябва да се отървем веднъж завинаги от всички тях!
Част от присъстващите посрещнаха думите му с бурен възторг, а другите — с бурно възмущение. С три изречения Катул Цезар успя да засегне до болка една трета от присъстващите, но в същото време погали, самочувствието на останалите две трети, които отсега нататък щяха да гледат отвисоко всеки един от споменатите си колеги. Само Цепион като че ли не се радваше особено — сред изброените от Катул беше приятелят му Квинт Варий.
— И все пак ще ме изслушате! — закрещя Друз. — Ако трябва, ще стоим тук до тъмно, но ще ме изслушате!
— Боговете да са ми свидетели, няма да те изслушаме! — отвърна му Филип.
— Няма да те слушаме! — изврещя и Цепион зад него.
— Думата е дадена на Марк Ливий! Всеки, който се опита да му я отнеме, ще бъде изгонен от заседанието! — успя все пак да надвика присъстващите Секст Цезар. — Писарю, излез навън и повикай ликторите ми.
Главният писар веднага изхвърча от залата и след малко доведе дванайсетте ликтори на първия консул, облечени в бели тоги и преметнали фасции през рамо.
— Застанете зад куриатните столове! — нареди им високо Секст Цезар. — Днес мнозина си позволиха да нарушат правилника, може да се наложи занапред да изгоня някого от присъстващите. — След което кимна към Друз. — Продължавай.
— Възнамерявам да представя на гласуване в плебейското събрание законопроект, даряващ пълно римско гражданство на всички, живеещи от Арн до Региум, от Рубикон до Верейум, от Тосканско до Адриатическо море! — заяви на всеослушание ораторът, за което му трябваше доста да понапрегне гласните си струни. — Време е да се освободим от това задушаващо ни зло, да престанем да смятаме част от жителите на Италия по-недостойни от останалите, да се откажем от предубеждението, че римляните сме нещо изключително! Назначени отци, Рим е Италия! И Италия е Рим! Нека веднъж завинаги се примирим с този факт и позволим на всички жители на полуострова да се чувстват равни!
В Сената настана невъобразим хаос: мъже на почтена възраст крещяха неистово: „не, не, не“, тропаха с крака, ревяха от злоба, свиркаха, пляскаха, най-подивелите дори започнаха да мятат сгъваемите си столове по посока на оратора и когато не го уцелеха — да му се канят със свити юмруци, че следващия път ще бъдат по-точни.
Но дори сега Друз не трепна.
— Ще го направя! — ревеше и той като обезумял на тълпата около себе си. — Ще го направя!
— Само през трупа ми! — извика Цепион от подиума на преторите.
Друз се обърна и злобно го изгледа.
— Ако трябва, и през трупа ти ще мина, разлигавен кретен! Ти изобщо виждал ли си жив италиец, та смееш да ми говориш? — Беше готов да се нахвърли да го бие.
— Да, Друзе, и то в твоята къща! За въстание говорехте, нали? Ти и приятелчетата ти Силон, Мутил, Егнаций, Видацилий, Лампоний, Дуроний, да изброявам ли още?
— Никога не сме се събирали у дома ми и никога не сме говорили, за каквото и да е въстание!
Цепион също беше скочил от куриатния си стол и пламтеше от гняв.
— Ти си предател, Друзе! Позор за семейството си! Ще те дам под съд за това!
— Не, цирей гноясал, аз теб ще те дам под съд! Какво стана със Златото на Толоза, Цепионе? Защо не кажеш на глас, та целият Сенат да те чуе? Защо не разкажеш за огромните си предприятия, защо не изброиш всички онези дейности, с които сенатор като теб не би трябвало да се занимава!