Отново сякаш вятърът влезе в залата да развее белите тоги на сенаторите, които неспокойно потрепериха от въображаемия хлад. Друз се умълча да чуе сподавените въздишки, които се разнесоха по редовете от двете му страни.
— Знам, голямата част от вас не вярват, че война с Италия е възможна. И то най-малко по две причини. Първата: защото не вярвате, че италийските съюзници могат да намерят достатъчно сериозна причина да се обединят помежду си срещу общия враг. Втората: защото не вярвате, че който и да е от съседните ни народи е готов за война. Дори сред онези, които открито ме подкрепят, има такива, които не могат да си представят, че италийските ни съюзници са готови за война. Всъщност по-правилно ще се изразя, ако кажа, че никой от поддръжниците ми в тази зала не може да си представи една действително въоръжена Италия. Откъде ще намерят италийците оръжие? — чувам ги да питат. Откъде ще намерят екипировка, откъде ще съберат войници? Но аз ви казвам, че те вече са ги намерили! Италия е готова за война, само чака да й се предостави повод да я започне. Ако ние не дадем на италийците гражданство, те ще ни унищожат.
Друз замълча и разпери лице в красноречив жест.
— Дълбоко съм убеден, че всеки от вас, римски сенатори, би нарекъл подобна война гражданска. Да, гражданска, защото ще представлява сблъсък между братя. Сблъсък, който ще се води на нашата земя — същата земя, която и италийците смятат за своя. С какво ще оправдаем пред потомците си тази война, която ще ни разори, ще ги лиши от наследството, което иначе биха получили? Нима ще им прозвучат убедително доводите, които ми представяте, за да ме оборите? В гражданските войни победители няма. И плячка няма. Няма и пленници, които бихме могли да продадем в робство. Чуйте какво ви казвам и се замислете над него с цялата сериозност, която въпросът изисква. Никой не ни пита как чувстваме нещата, на какви принципи трябва да се подчиним, за да ги приемем или не. Това, което се опитвам да направя, е да спася Рим от назряващата гражданска война.
Този път като че ли Сенатът наистина се заслуша. Или поне така му се искаше на Друз. Дори Филип, който не криеше яда си и постоянно си мърмореше под носа, не посмя да прекъсне противника си. И което беше още по-многозначително — дори иначе словоохотливият Цепион мълчеше. Освен ако това не беше някаква нова тактика, възприета от двамата през шестте дни между двете заседания; или пък елементарна предпазливост от страна на претора, който не искаше на свой ред да си отиде с подут нос.
Щом Друз свърши с речта си, в негова подкрепа последователно се изказаха Скавър, Крас Оратор, Антоний Оратор и Сцевола. Те също бяха изслушани внимателно от колегите си.
Но когато думата беше взета от Гай Марий, в залата настанаха същите вълнения като предния път. Друз вече предчувстваше победата си, когато се разбра какъв е бил планът на Филип и Цепион.
Вторият консул като по сигнал скочи на крака и закрещя като обезумял:
— Достатъчно! Достатъчно! Кой си ти, Марк Ливий Друз, който имаш наглостта да водиш към срама и позора най-достойните, най-уважаваните хора сред нас. Това, че италиецът Марий е на твоя страна, е напълно разбираемо, но да повлечеш след себе си самия Принцепс Сенатус. Какво трябваше да чуят ушите ми днес! Дали това, което влезе в тях, беше изречено наистина от устата на най-достойните сенатори в Рим?
— Питай се по-скоро какво е трябвало да помирише носът ти! — подвикна му заядливо Антоний Оратор. — Дали вонята, която цял живот е влизала в него, наистина се е носела от собственика му?