— Боговете са ми свидетели, Марк Ливий, ти заслужаваш да спечелиш! — беше единственото, което можа да измисли Скавър вместо отговор.
— И аз това си го повтарям. — Ще ме извините ли? Трябва да напиша няколко писма до приятелите си италийци. Още веднъж ще трябва да ги убеждавам, че е рано да хващат оръжието, че още има шанс за мирна победа.
— Какви ги говориш, Марк Ливий! — едва ли не се възмути Сцевола. — Дори ако италийците са си наумили, в случай че не получат римско гражданство, да си го извоюват със сила — а в това напълно ти вярвам, иначе щях ли да остана от лявата страна на Филип, — дори ако са го решили, ще им трябват години да се подготвят!
— Ето тук, Квинт Муций, дълбоко грешиш. Те вече са на бойна нога. Във всеки случай са много по-добре подготвени от нас.
Ако не всички италийци, то поне марсите със сигурност бяха готови за война и в това римският Сенат и народ трябваше да се убедят само няколко дни по-късно, когато се разбра, че Квинт Попедий Силон е повел два легиона въоръжени до зъби войници, че марсите са вече на Валериевия път и че се насочват към Рим. Принцепс Сенатус реагира като ужилен на новината и веднага свика Сената на извънредно заседание, но за негов ужас в Курия Хостилия се явиха едва шепа сенатори. Нито Филип, нито Цепион бяха благоволи да се покажат, без дори да представят някакво оправдание за това. Друз също отказа да се представи, но поне прати писмо, в което обясняваше, че не му давало сърце да обсъжда с колегите си постъпката на своя дългогодишен приятел Квинт Попедий Силон.
— Изпокриха се като зайци! — мърмореше Скавър пред Марий, докато обхождаше с поглед празната зала. — Заровиха си главата в земята, сякаш като не го виждат, врагът сам ще си отиде!
Но и той самият не вярваше, че марсите наистина смятат да воюват, затова без особени усилия убеди малцината си слушатели, че ще е най-добре, ако спрат „нашествието“ с мирни средства.
— Гней Домиций — обърна се Скавър към Ахенобарб, — ти си един от най-знатните и именити сенатори в момента, бил си консул, бил си цензор, от много години си върховен понтифекс. Дали би имал нещо против, ако по примера на Попилий Ленас те пратим да спреш армията на марсите, придружен от неколцина ликтори? Преди няколко години, когато действаше лекс Лициння Муция, тъкмо ти ръководеше съда в Алба Фуценция, при това с трезвост и умереност, марсите те познават и доколкото съм чувал, изпитват голямо уважение към теб. Бъди така добър да разбереш защо тази армия е тръгнала по Вия Валерия и какво точно искат марсите от нас.
— Така да бъде, Принцепс Сенатус, щом ви трябва нов Попилий Ленас, ще го имате. Но за целта държа да ми бъде връчен пълен проконсулски империум. Иначе не ще мога да действам така, както ми го наложи обстановката. Освен това държа във фасциите си ликторите ми да носят и брадви.
— И едното, и другото ще бъде сторено — увери го Скавър.
— Марсите би трябвало да стигнат още утре покрайнините на Рим — направи кисела гримаса Марий. — Навярно си спомняте какъв ден е този?
— Аз поне се сещам — отговори Ахенобарб. — Денят преди октомврийските нони — годишнина от битката при Араузио, в която марсите изгубиха цял легион войници.
— Нарочно са наредили така нещата — обади се Секст Цезар, който изпитваше истинско удоволствие да присъства на това заседание, независимо от мрачната атмосфера; нямаше ги нито Филип, нито Цепион, а малкото хора, които го бяха наобиколили, в неговите очи бяха истинските римски патриоти.
— Ето защо, назначени отци, аз лично не мисля, че става дума за открит въоръжен конфликт — заключи Скавър.
— Писарю, иди събери ликторите на трийсетте курии — заповяда Секст Цезар. — Ще получиш своя империум, щом и тридесетте ликтори пристигнат, Гней Домиций. Дали ще можеш да се върнеш за извънредното заседание, което ще свикам вдругиден?
— На самите нони? — погледна го учудено той.