— В случай на извънредно положение, в каквото, мисля, че сме изпаднали; ноните са ден като всеки друг — заяви твърдо Секст Цезар. — Да се надяваме, че повече сенатори ще благоволят да дойдат! Че на какво е заприличал Рим, щом в случай на обществена опасност само неколцина от неговите сенатори са готови да вземат решения?
— О, причината е много ясна, Секст Юлий — отговори му Марий. — Никой не е дошъл, защото всички си мислят, че кризата е създадена изкуствено.
На октомврийските нони залата наистина се понапълни донякъде, но пак имаше доста свободни места. Този път Друз беше дошъл, но Филип и Цепион упорито се криеха, навярно мислейки си, че по този начин най-красноречиво ще изразят мнението си за тъй нареченото „нашествие“.
— Разкажи ни какво се случи, Гней Домиций — даде думата на върховния понтифекс Цезар.
— Ами срещнах се с Квинт Попедий Силон недалеч от Колинската врата — започна той. — Вървеше начело на армия, която се състоеше от два легиона — десет хиляди пешаци, съответните спомагателни части, осем комплекта обсадна техника и конна дружина. Самият Силон ходеше пеш, също както и останалите офицери. Не видях да се задава обоз, затова заключих, че легионите са се движили в строй за бързо придвижване. — Тук ораторът въздъхна. — Величествена гледка, назначени отци! Прави редици, безупречна дисциплина. Докато двамата с предводителя им разговаряхме, никой от марсите не напусна мястото си в строя, всички стояха на слънцето и чакаха безмълвно какво ще им заповядат.
— Направи ли ти впечатление, Понтифекс Максимус, дали ризниците и оръжията им бяха нови или вече износени? — попита Друз от мястото си.
— Направи ми, Марк Ливий, и то не за друго, а защото цялото въоръжение беше сякаш току-що извадено от работилницата.
— Благодаря.
— Продължавай, Гней Домиций — подкани го консулът.
— Когато се намерихме на достатъчно близко разстояние, за да се чуваме с викове, и аз, и Силон спряхме, също както и „придружителите“ ни. Двамата излязохме напред, за да можем да разговаряме, без да ни подслушват.
„Каква е целта на тази военна експедиция, Квинт Попедий?“ — попитах го аз любезно и напълно невъзмутимо.
„Тръгнали сме към Рим, където бяхме повикани от народните трибуни?“ — отговори ми Силон не по-малко любезно.
„От народните трибуни ли, Квинт Попедий? — зачудих се аз. — Или само от един от тях, от Марк Ливий Друз?“
„От народните трибуни“ — подчерта той.
„Искаш да кажеш от всички заедно?“ — попитах за всеки случай.
„От всички заедно“ — потвърди той.
„И защо народните трибуни са решили да повикат тъкмо вас?“ — зачудих се аз.
„За да придобием римско гражданство и да се уверим, че останалите ни италийски събратя ще го получат на свой ред“ — отговори ми Силон.
Тогава отстъпих крачка назад и го изгледах изпитателно — него и легионите зад гърба му.
„И за тази цел сте тръгнали въоръжени?“ — не сдържах недоумението си.
„За всеки случай“ — успокои ме той.
И тогава реших да се възползвам от връчения ми империум, за да направя едно изявление, което иначе дори не би ми минало през ума, като се вземат предвид последните събития в Сената. Трябва да разберете, назначени отци, че реагирах така само защото ситуацията ми го наложи. Казах на Силон следното: „Оръжията са напълно ненужни, Квинт Попедий.“
На което той презрително ми се изсмя: „Хайде сега, Гней Домиций! Мислиш, че наистина ще ти повярвам? Поколение след поколение цяла Италия е тръпнала в очакване да получи гражданство, без да вдига оръжие, и какво получихме в замяна на търпението си — нищо! Днес вече сме се убедили, че единствената възможност, която ни остава, е да вземем своето гражданство със сила.“
Както можете да си представите, назначени отци, думите му силно ме разтревожиха. Затова плеснах ръце и възкликнах: „Уверявам те, Квинт Попедий, времето е наближило! Затова те умолявам да обърнеш тези легиони назад, да върнеш войниците си по домовете им и сам да окачиш меча си на стената. Имаш тържествената ми клетва, че римският Сенат и народ ще дарят с римско гражданство всеки жител на полуострова.“
Той ме изгледа продължително, без да продума, най-сетне рече: „Много добре, Гней Домиций, ще отведа войниците си назад, но няма да се връщам у дома си, а ще изчакам, колкото да видя, дали ще устоиш на думата си. Нека ти го кажа съвсем право, Понтифекс Максимус, ако римският Сенат и народ не дарят Италия с пълно римско гражданство до края на мандата на настоящите народни трибуни, аз отново ще потегля към Рим; само че начело на цяла Италия. Запомни го добре! Цяла Италия ще се обедини срещу Рим.“