Скавър вече бе разказал на Корнелия какво се е случило в Сената, затова на нея не й трябваше да задава повече въпроси. Само кимна разбиращо.
— Предполагам, не си си правил илюзиите, че човек като Филип няма да си пъхне носа в делата ти?
— Та това беше толкова отдавна. Напълно бях забравил за проклетата клетва!
— Марк Ливий, не бива толкова да се измъчваш за подобни неща — успокои го майка му и си придърпа стол да седне при него. — Много по-важно е какво вършиш, а не защо. Човек винаги се интересува от първото, само малцина обръщат внимание на второто. За обществото е важно какво е станало, а не защо този или онзи го е направил. Мотивите на личното поведение у всеки от нас си остават единствено негова собствена грижа. Аз самата винаги съм мислила, че трезвият поглед на нещата е най-важното условие да се постигне каквото трябва! Така че няма за какво да се ядосваш, синко! И брат ти е дошъл да те види, много е разтревожен. Хайде, успокой се и го посрещни!
— Всички ще ме намразят за това.
— Не отричам, че някои наистина ще те намразят. Най-вече от завист. Но останалите ще ти се възхищават още повече — каза мъдро майката. Това, в което можеш да си сигурен, е, че най-близките ти приятели не са се отвърнали от теб. Иначе щяха ли да дойдат така вкупом да те донесат…
— Кои бяха? — попита той с глас, внезапно изпълнен с надежда.
— Ами Марк Емилий, Марк Антоний, Квинт Муций, Гай Марий — седна да изброява Корнелия. — А, и онзи възхитителен мъж Луций Корнелий Сула! Ех, защо не бях по-млада…
Друз добре познаваше майка си, затова подобни бележки не му правеха впечатление; вместо да се възмути, той дори хитро се усмихна.
— Колко странно, че ти е харесал! Знаеш ли, имам чувството, че Луций Корнелий е човекът, на когото идеите ми не направиха почти никакво впечатление.
— И аз научавам, че се държал отчуждено. Синът му бил починал преди известно време, така ли е?
— Да.
— Личи му — замисли се Корнелия и стана от стола. — А сега, Марк Ливий, ще пратя брат ти да те види и да те накара да хапнеш нещо по-сериозно. Не съм чула за някаква болест, която да минава без ядене. Ще накарам готвача да ти направи нещо вкусно и хранително и двамата с Мамерк ще ти стоим на главата, докато не се убедим, че си го изял.
По тези причини едва по тъмно Друз бе оставен сам на размислите си. Беше започнал да се чувства по-добре — в това не се и съмняваше, — но ужасната умора, която изпитваше от известно време насам, така и не го напускаше, още повече че след изпитото вино Друз пак не можеше да мигне. Кога ли за последен път му се бе случвало да се наспи като хората? Навярно преди месеци.
Филип бе открил клетвата. Беше неизбежно някой да не го стори, беше неизбежно и същият този някой да не му го донесе на крака — на него, Филип, или на самия Друз, или на Цепион. Интересно, Филип не бе споделил за тайното си оръжие дори пред Цепион. Иначе онзи щеше да се опита да му го отнеме, да го измести на втори план и да запази целия триумф за себе си. Това обясняваше защо той си беше мълчал. Друз си представи какви скандали щяха да се разиграват същата тази вечер в дома на Луций Марций Филип! Колкото и да му беше тежко, се усмихна при мисълта за едно почти провалено приятелство…
Едва след като се примири напълно с факта, че е бил разобличен, той успя да се отпусне. Майка му беше права. Публичното излагане на клетвата не можеше да повлияе кой знае колко на бъдещите му планове; единствено можеше да накърни собствената му гордост. Дори хората да приемеха обвинението, че е вършил всичко единствено заради огромната клиентела, която би си осигурил, какво толкова? В крайна сметка кой беше Марк Ливий Друз, че да е длъжен да се води само от алтруистични мотиви. Никога не е било забранено на римляните да гонят преди всичко останало собствения си интерес, а той беше римлянин. Сега му изглеждаше съвсем очевидно, че ако всички тези събития се бяха разигравали някъде другаде по света, не в Рим и не пред римския Сенат, то навярно още в началото на мандата му и колегите му сенатори, и колегите му трибуни, и всичките му съграждани щяха да се възмущават при самата мисъл, че може да дари гражданство на стотици хиляди души едновременно и да ги включи в клиентелата си. Фактът, че до момента, в който Филип прочете на глас текста на положената от италийците клетва, никой не бе повдигнал този въпрос доказваше единствено, че реакцията при прочитането на документа е била по-скоро плод на моментно настроение, израз на чувства, които нямат нищо общо с римския трезв разум. В плен на огромното вълнение, което ги бе обзело при текста на тържествената клетва, римските сенатори за известно време бяха забравили за чисто практичната страна на проблема. Че как иначе, след като толкова време в Сената се бе говорило само за патриотизъм и божи гняв, без дори да се спомене каква би била бъдещата съдба на получилите гражданство? Щом от шестстотин сенатори никой не се бе сетил да погледне на италийците като на нечии потенциални клиенти, то излизаше, че Друз през цялото време е говорил наистина на стените.