Най-накрая очите му се затвориха и той потъна в дълбок, продължителен сън.
Когато рано сутринта на другия ден Друз се запъти към Курия Хостилия, той си бе възвърнал изцяло някогашния облик; враговете му напразно си въобразяваха, че са го победили.
Като председател на събранието Филип пропусна всички останали належащи въпроси, дори похода на марсите, за да се върне отново на Друз и клетвата на италийците пред него.
— Текстът, който вчера прочетох, правилен ли беше, Марк Ливий? — попита консулът.
— Доколкото сам съм запознат с въпроса, да, Луций Марций. Все пак никога не съм чувал клетвата изречена в мое присъствие, нито съм я получавал в писмена форма.
— Но не отричаш, че си знаел за нея.
Друз примигна, сякаш му бяха задали най-глупавия въпрос в живота.
— Естествено, че знаех за нея, консуле! Как може човек да не знае нещо, от което би могло да се спечели толкова много — за него самия и за цял Рим? Ако ти беше на мое място и се бореше за всеобщо римско гражданство, нямаше ли да знаеш?
Личеше си, че народният трибун е решил на свой ред да хапе; Филип дори се обърка от думите му.
— Аз никога не бих могъл да бъда на твое място и ако можех да раздам нещо на италийците, то би било единствено здрав бой с тояги! — отговори най-сетне с цялото високомерие, на което беше способен.
— Толкова по-зле за теб самия! — възкликна Друз. — Това, което искам да постигна с разпространението на римското гражданство, назначени отци, е не само добро, но добро на всички равнища, на които може да бъде получено. Погледнете само: първо ще сложим край на една крещяща несправедливост, която се е прехвърляла от поколение на поколение; второ, ще осигурим за вечни времена световната хегемония на страната ни — нещо, за което мечтаем от много време насам; трето, ще унищожим най-трудно превземаемите бариери, застанали пред хората от по-низшите обществени класи; четвърто, ще избегнем неминуема война — защото войната е неминуема, в това трябва да сте напълно убедени; и последно, всеки един от тези новоприети граждани на римската общност от самото начало ще бъде обвързан в лични отношения с един истински римлянин! Това е жизненонеобходимо! Защото означава, че новите граждани ще имат кой да им показва пътя, кой да ги учи на новите отговорности, наложени им от римското гражданство; ще имат човек, който да им показва как и за кого да гласуват. За нас това е толкова по-важно, колкото по-малка е опасността начело на всички тези нови граждани да застанат хора, излезли из техните собствени среди!
Точка в негова полза… Друз можеше да се увери в частичния си успех по напрегнатите лица на слушателите му. Той добре разбираше в какво всъщност се корени най-непреодолимият страх на съотечествениците му — че при едно тъй рязко увеличение на римските граждани, съществуващият баланс между трийсет и петте триби ще бъде нарушен, чисто римският елемент във всяка една от тях ще започне да се изгубва сред италийския и един ден същите тези италийци, които досега са били третирани като нискостоящи, ще започнат да се борят за местата на квестори, народни трибуни, едили, претори, дори консули. Да не говорим, че мнозина от тях щяха да си пробият път в Сената и един ден биха могли да отнемат същия този Сенат от ръцете на чистите римляни, за да го поделят между себе си. Да не говорим за подавляващото мнозинство, което биха получили във всяко едно от народните събрания. Но ако тези нови римляни бяха обвързани с лична клетва към някого — а клетвата, както всички се бяха убедили от прочитането й, предвиждаше жестоко наказание за нарушителите, — ако те по презумпция трябваше да се съобразяват с волята на Рим и по-специално — на един-единствен римлянин, то честта не би им позволила да гласуват против тази воля, да се отметнат от задълженията си на клиенти.
— Италийците са хора на честта, също както и ние самите — продължи Друз. — Чрез самия факт, че са положили тази клетва, те го доказват! В замяна на гражданството, което ние ще им дарим, те ще се поставят в подчинено положение на истинските римляни. На истинските римляни!