— Значи всичко е определено за утре? — попита Сула Друз, докато вървяха.
— Да, Луций Корнелий. Народът достатъчно ме опозна, за да ми има доверие. Като казвам „народа“, имам предвид и конници, и тези любезни хора, които сега ме следват като хрътки. Не виждам причина да отлагам повече гласуването. Дори по чисто психологически причини. Ако ми е писано някога да успея, то ще е утре и никой друг път.
— Не се и съмнявам, че ще успееш, Марк Ливий — окуражи го Марий, който беше много доволен от развитието на събитията. — Ето, аз например ще гласувам в твоя подкрепа.
Разстоянието до дома на Друз беше много кратко: трябваше само да се прекоси Форумът, да се изкачат Весталските стълби, да се свърне вдясно по Кливус Викторие и излизаха право срещу входа му.
— Влезте, влезте, приятели! — обърна се развеселен той към тълпата. — Влезте в атрия да си кажем довиждане. — След което тихо подшушна на Скавър: — Вие идете в таблиния и ме изчакайте. Няма да се бавя, но от уважение ще трябва да им кажа няколко прощални думи.
Докато Скавър и останалите четирима почетни гости бързаха да се скрият в кабинета, Друз поведе тълпата свои почитатели през перистила към голяма двукрила врата в отсрещния му край. Зад нея се намираше самият атрий, който иначе радваше окото с пъстрите си фрески, но сега заради падащия здрач тънеше в сумрак. Известно време Друз остана сред анонимните си привърженици, шегуваше се с тях и весело се смееше, без да пропусне да им напомни как трябва да гласуват на другия ден; лека-полека хорицата започнаха да се сбогуват с него, докато накрая той се оказа заобиколен от съвсем малка групичка. Целият атрий бе потънал в сянка, но понеже още не бе дошъл часът за палене на лампите, ъглите се бяха превърнали в огромни черни петна, където човешкият поглед не можеше да проникне.
Най-сетне и последните се сетиха, че е време да си вървят. Един от тях явно бе изгубил ориентация в тъмното, защото се блъсна с цяло тяло в Друз, който усети как синусът на тогата му се надига и изведнъж някаква непонятна болка го сряза от дясно на корема му. Идеше му да извика, но се въздържа, защото хората можеха и да са му почитатели, но си оставаха непознати. Те самите се бяха забързали към изхода, някои обсъждаха как толкова бързо се било смрачило и как би било добре, ако успеят да се приберат по къщите си, преди улиците на Рим да се превърнат в разбойнически свърталища.
Почти заслепен от болка, Друз бе застанал на вратата към градината и се опитваше да маха на гостите си с лявата си ръка, изгубила се под гънките на тогата му. Изчака и последният от посетителите да се изгуби зад отсрещната врата, водеща на улицата, и сам се насочи към кабинета си, където го чакаха приятелите му. Но в мига, в който се опита да помръдне, необяснимата болка над слабините така го парна изведнъж, че този път не можа да се сдържи и с все сила извика. Но напразно… Болката не искаше да отмине, вместо това по десния му крак потече топла и лепкава течност, от която ужас го обзе.
Когато Скавър и останалите изскочиха от кабинета, Друз едва се държеше на крака и с ръка опипваше десния си хълбок. Той вдигна ръка, погледна я на слабата светлина, идваща откъм градината и сякаш не искаше да повярва на очите си, че вижда кръв. Своята кръв. Друз се свлече на колене, сетне изведнъж се строполи като повалено дърво на пода и отчаяно започна да се бори за въздух.
Не Скавър, а Марий пръв разбра какво точно се е случило. С бързи движения разголи десния хълбок на приятеля си, за да се покаже изотдолу дръжката на нож, забит дълбоко в корема на Друз. Отговорът на загадката бе разкрит.
— Луций Корнелий, Квинт Муций, Марк Антоний — започна да нарежда Марий, — всеки да доведе по един лекар със себе си! А ти, Принцепс Сенатус, погрижи се да запалят всички лампи в къщата. Бързо, ако обичате!
Изведнъж Друз нададе нов вик, по-пронизителен от първия, който подобно на прилепите в мрака се защура между стените на атрия и заподскача от греда на греда като обезумял; в миг от всички страни се показаха роби и робини и цялото помещение се изпълни с народ. Кратип хукна да помага на Скавър, който бе започнал сам да пали една след друга лампите в атрия, докато Корнелия Сципионида, придружена от шестимата си внуци, стъпи в локвата кръв на пода и се надвеси над сина си.