— Кандидатурата е незаконна по най-малко две причини! — възрази Ахенобарб. — Първо, защото е патриций. Второ, защото е от фамилията на Емилиите, а сред понтифексите вече има един такъв — самият ти Марк Емилий. И да искаш, и да не искаш, друг Емилий не може да ти прави компания.
— Глупости ми говориш! — тросна се на свой ред Скавър. — Аз да не го предлагам, защото се казва Емилий? Предлагам го, защото е роден брат на покойния Друз. По баща Мамерк Емилий е наследник на Ливий Друзите и аз държа той да бъде вписан сред кандидатите.
Най-накрая колегията на понтифексите се съгласи, че при настъпилите обстоятелства Мамерк може да участва като наследник на Ливиите, и името му бе включено в общия списък. Скоро се разбра колко са били привързани римляните към така преждевременно напусналия ги Друз; от участващите в изборите седемнайсет триби, и седемнайсетте гласуваха за Мамерк, който без конкуренция зае мястото на брат си.
По-сериозно започна да става положението с встъпването в длъжност на народния трибун Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис. Още на десетия ден от декември, когато бе официалната церемония по смяната на трибунските колегии, Квинт Варий веднага поиска да се приеме закон, според който всички, уличени в подкрепа на идеята за всеобщо римско гражданство, трябва да бъдат третирани като държавни изменници. И деветимата му колеги единодушно наложиха ветото си над подобно безобразие, но Варий последва примера на предшественика си Сатурнин и мигом изпълни Кладенеца на комициите с мускулести наемници, които в най-скоро време разубедиха всеки от народните трибуни поотделно. Юмруците успяха да сплашат всякаква опозиция и скоро след Нова година в Рим бе учреден нов специален съд, който по името на създателя си бе наречен Варианска комисия. Съдът бе упълномощен да разследва само онези, уличени в подкрепа на всеобщото гражданство. Но понеже за аргументи в подкрепа на обвиненията се използваха най-бегли и мъгляви термини, кажи-речи всеки римлянин можеше да бъде представен пред съдебните заседатели, представляващи изключително конническото съсловие.
— Целта на подобно начинание е не преследване на държавните изменници, а преследване на личните врагове на Варий, разбирай на Цепион и Филип — споделяше неведнъж на публично място Скавър Принцепс Сенатус. — Само почакайте и сами ще се убедите! Това е най-позорният закон, приет през цялата римска история!
Варий реши да потвърди думите на Скавър още с първата набелязана жертва — стриктния, придържащ се към всички норми Луций Аврелий Кота, римски претор пет години по-рано и всеизвестен с ултраконсервативните си възгледи. По баща той беше брат на Аврелия и никога не бе бил кой знае колко силен привърженик на Друз. И все пак, подобно на много други сенатори, и той бе възприел идеята за всеобщото гражданство като неизбежна необходимост. През онези няколко седмици, когато Друз бе предприел своя отчаян щурм в Сената, Луций Аврелий бе дал своя глас в негова подкрепа, воден навярно от непреодолимата си омраза към Филип и Цепион. В това се състоеше и голямата му грешка в очите на Варий.
Изборът на Варианската комисия беше много подходящ; най-възрастният от новото поколение в рода на Аврелий Котите беше недотам влиятелен, че да го спасят приятелите му, и в същото време — недотам неизвестен, че никой да не му обърне внимание. Ако Варий успееше да спечели своето първо дело срещу него, съдът му щеше да се превърне в инструмент за терор срещу всички останали сенатори. Още първият ден от делото показа недвусмислено на Луций Кота, че съдбата му е решена. Съдебните заседатели бяха все хора, таящи неизлечима злоба срещу Сената, а председателят на съда — изключително влиятелният плутократ Тит Помпоний, дори не си правеше труда да изслушва доводите на защитата.
— Баща ми допуска голяма грешка — говореше Тит Помпоний син от мястото си сред тълпата зяпачи, докато гледаше как върви процесът.
Събеседник му беше не друг, а вероятно най-надареният ученик на престарелия Сцевола Авгур — младият адвокат Марк Тулий Цицерон. Цицерон беше четири години по-малък от Помпоний, но заради изключителния си интелект можеше да претендира, че е поне четиридесет по-стар.
— Какво искаш да кажеш? — зачуди се на твърдението му Цицерон, който след смъртта на приятеля си Сула се бе сближил с Тит Помпоний. Смъртта на младия Корнелий беше първата лична драма в живота на Цицерон; дори толкова месеци по-късно той още не можеше да се наплаче за загубата на скъпия си другар.