Този път обаче Скавър не се засмя, както би сторил в подобна ситуация.
— Не го разбират и Филип и Цепион — изсумтя той презрително.
Силон и Мутил бяха оставили достатъчно време на съюзниците си да се мобилизират, но цял месец мина, а никой от италийските народи не смееше да настъпи срещу Рим. За това съществуваха поне две причини. Едната Мутил би я разбрал; другата обаче имаше опасност да го доведе до ръба на отчаянието. Пазарлъците с етруските и умбрите се провеждаха от бавно по-бавно, а никой нито във военния, нито в големия съвет не искаше да започва една война, за която не се знае как би завършила; това беше причината, която Мутил бе склонен да приеме за оправдателна. Но освен страха съществуваше и друго — нежеланието да се разбере, че точно ти пръв си размахал оръжието. След толкова векове на съюз с Рим италийците продължаваха да гледат на бившите си господари с известно страхопочитание; тъкмо това отчайваше Мутил.
— Нека изчакаме Рим да направи първата крачка — предложи Силон пред военния съвет.
— Нека изчакаме Рим да направи първата крачка — предложи Луций Фравк пред петстотинте.
Когато научи, че марсите официално са обявили война на римския Сенат и народ, Мутил здравата се разлюти; беше убеден, че след подобна глупост римляните веднага ще се мобилизират, но Силон дори не сметна за нужно да се прави на гузен.
— Това беше най-доброто решение — продължаваше да твърди той. — Във войната, както и във всички други форми на човешко съжителство, съществуват закони. Нека римляните не кажат, че сме ги нападнали в гръб.
Колкото Мутил и да се опитваше да внуши у събратята си трезв поглед върху нещата, италийските водачи упорстваха в желанието си да видят Рим агресор.
— Но ако тръгнем сега, ще ги сварим напълно неподготвени! — отчаяно убеждаваше той военния съвет, докато съплеменникът му Гай Требаций се опитваше да убеди в същото петстотинте. — Предполагам, ясно ви е като бял ден, че колкото повече време оставим на Рим да се настрои за война, толкова по-малко шансове ни остават на нас да я спечелим! Това, че никой в Рим не желае да ни обърне внимание, може само да ни радва! Трябва да настъпим! Трябва да настъпим още утре! Ако сега се забавим, със сигурност ще загубим!
Но останалите мъдро клатеха глави. Изключение правеше единствено Марий Егнаций — просто защото и той беше самнит. Дори Силон, който добре разбираше логиката на приятеля си, отказваше да го подкрепи.
— Няма да е по правилата — повтаряше той и при цялото си желание да поемат инициативата, самнитите оставаха с вързани ръце.
Дори клането в Аскулум Пицентум не предизвика очаквания интерес; Гай Видацилий дори не сметна за нужно да изпрати военен гарнизон в града, който да го пази от римски наказателни действия. Според думите му подобни действия изобщо не се очертавали и надали някога щяло да се стигне до тях.
— Трябва да настъпваме! — не преставаше да повтаря в съвета Мутил. — Хората от селата твърдят, че зимата няма да е студена. Не виждам никаква причина да чакаме до пролетта. Трябва да настъпим още сега!
Но никой не искаше да настъпва и положението си оставаше все същото.
В крайна сметка първите прояви на движения се забелязаха у самнитите. Нито от римска, нито от италийска страна бяха погледнали на трагедията в Аскулум Пицентум като на проява на бунт; на населението просто му бе причерняло от обидите на римското малцинство и му го бе върнало тъпкано. Докато в случая с Кампания нещата стояха другояче — самнитското население тук в продължение на векове бе възпирало омразата си срещу римляните и латините, с които бе принудено да съжителства, и сега му се удаваше сгоден случай да й даде воля.
Първите вести за настроенията сред самнитите достигнаха до Рим един февруарски ден, когато в града се завърна без придружители и в доста окаяно състояние преторът Сервий Сулпиций Галба.
Новият първи консул Луций Юлий Цезар мигновено свика Сената на заседание, за да бъде изслушан докладът на претора.