Естествено Плоций беше доста по-млад от началника си, но все пак имаше спомен от битката с кимврите при Верцела, когато бе служил в качеството си на младши трибун. По онова време беше прикачен към армията на Катул Цезар, но както всички участници в паметното сражение добре знаеше кой е истинският победител. Докато слушаше сега Марий, непрекъснато си повтаряше какъв късмет е имал да бъде прехвърлен под негово командване вместо в колоната на Луп. Преди да напуснат Карсеоли дори си бе позволил да се пошегува с Луповия легат Марк Валерий Месала, който също предпочиташе да върви с Марий.
На дванайсетия ден от юни Гай Марий най-сетне достигна търсения мост. Колоната се бе движила изключително бавно, защото нощите бяха все безлунни и войниците, които нарочно вървяха през полята вместо по виещата се край реката пътека, почти нищо не виждаха в краката си. Внимаваше с всяка заповед, а от допълнителна предвидливост, преди да нареди преминаването на моста, специално бе пратил съгледвачи, които да прочистят планините отсреща от чуждите шпиони. Настроението на войниците беше бодро и те с готовност изпълняваха всяка заповед на началника си. Съставът на двата легиона беше абсолютно същият като на онези, които Перперна погуби по пътя за Алба Фуценция и които се бяха оплаквали от студа и снеговете. И едните, и другите идваха от едни и същи градове и села, бяха отраснали при едни и същи условия, бяха свикнали да мислят по еднакъв начин. И все пак войниците на Марий се чувстваха уверени и ако се изключи това, че още не познаваха звъна на оръжията, бяха опитни. Ето защо, когато дойде време да минат по тесния мост, всеки знаеше съвсем точно задълженията си и прилежно ги изпълняваше. Авъл Плоций не можеше да си обясни поведението им по друг начин, освен със самото присъствие на Гай Марий; нищо че той ги бе натоварил като магарета. За разлика от Луп, който бе настоял да вземе обоз със себе си, Мариевите легиони бяха готови за бърз преход и целия си багаж носеха върху гърбовете си.
Плоций се отдалечи на известно разстояние надолу по реката в търсене на място, откъдето да наблюдава преминаването на моста от тези здрави и хубави момчета, които караха дървените греди да се тресат под краката им, а дебелите подпори да се люлеят като плашила на вятъра. Реката се стрелкаше в краката му, но понеже Плоций се бе настанил на една скала, издадена далеч навътре във водата, от дясната му страна се бе образувало нещо като заливче, където сред въртопите плуваха хора. В първия миг той дори не разбра за какво точно става дума, но когато се обърна да види странните плувци, застина от ужас. Пред очите му се въртяха труповете на войници. Поне две или три дузини! А ако се съдеше по перата по шлемовете им, ставаше дума за римляни.
Легатът веднага се затича да настигне Марий и да му съобщи какво е видял.
— Войниците на Луп — рече мрачно Марий. — Влязъл е в сражение от другата страна на реката. Ела да ми помогнеш.
Плоций го последва и двамата се спуснаха при водата, за да изнесат някой от труповете на пясъка. Марий обърна мъртвеца и се вгледа в побелялото му като тебешир лице, сковано в гримаса на непреодолим ужас.
— Вчера е било — отсъди и положи трупа на земята. — Би трябвало да спрем и да се погрижим за телата на тези нещастници, но няма време за губене, Авъл Плоций. Нека войниците се построят в боен ред от другата страна на моста. Щом бъдат готови, ще се обърна със слово към тях. Но побързай! Според мен италийците още не са научили, че сме тук. Имаме шанс да си го върнем.
Около месец по-рано Публий Ветий Скатон бе напуснал начело на двата си легиона земите край Езерния. Беше тръгнал за Алба Фуценция, латинския град, който Квинт Попедий Силон се опитваше да превземе със своите войници. Градът обаче беше здраво защитен и нямаше намерение да се дава току-така. Самият Силон не искаше да напуска земите на марсите, преди да се е разправил с непокорните латини, но съгледвачите му все по-често му донасяха за римските легиони, които се обучавали край Карсеоли и Вария. Най-накрая не се сдържа и прати Скатон да види какви ги вършат римляните.