Отговорът попадна на място и Цепион усети как сърцето му мъничко се размеква. Освен това го гризеше и голямо любопитство.
— Защо ти е изобщо убежище? — зачуди се той, докато погледът му се местеше от Силон на бебетата с пурпурните пелени, от роба на претовареното магаре.
— Както добре знаеш, Квинт Сервилий, именно марсите единствени обявиха официално война на Рим. Това, което не знаеш обаче, е, че единствено благодарение на нашите усилия италийските народи отложиха с няколко месеца бойните действия срещу Рим, нищо че войната беше обявена. На съветите в Корфинум — или както сега се нарича, Италика — аз постоянно пледирах да не се избързва със скритата надежда, че до открит конфликт така и няма да се стигне. Защото от самото начало съм гледал на избухналата война като на нещо безсмислено, пагубно и зловещо. Италия не може да победи Рим! Сред колегите ми в управлението се намериха хора, които открито ме обвиниха в защита интересите на Рим, което упорито отричах. Но преди известно време моят сънародник, преторът Публий Ветий Скатон се завърна в Корфиниум след сраженията си с консула Луп и легионите на Гай Марий. Докато докладваше за случилото се, в съвета избухнаха разгорещени спорове. Най-накрая лично Скатон ме обвини в сътрудничество с Гай Марий и всички се хванаха на думите му. Изведнъж се оказах напълно изолиран от останалите италийски предводители. Това, че не ме убиха на място в Корфиниум, се дължи единствено на факта, че съдебната власт се намира в ръцете на петстотин души едновременно, на които им беше нужно време да произнесат присъдата си. Докато петстотинте обсъждаха вината ми, аз успях да напусна града и да се върна в родния Марувиум. Когато пристигнах в земите на марсите, още не бях станал жертва на преследване, но беше ясно, че докато на власт е Скатон, за мен сигурно място в родината няма. Затова взех близнаците си Италик и Марсик и реших да потърся убежище в Рим.
— И кое те кара да мислиш, че Рим ще се съгласи да ти даде убежище? — Попита Цепион, който започваше да надушва нещо приятно в разказа на събеседника си. — Ти не си направил нищо за Рим.
— О, напротив, Квинт Сервилий, направил съм и още как! — кимна Силон многозначително към магарето. — Задигнах цялата марсийска хазна и с радост бих я предоставил на Рим. Това, дето е на гърба на магарето ми, е капка в морето в сравнение с останалото. На няколко километра от лагера ви, в една скрита долчинка, която никой, освен мен не знае, чакат още трийсет магарета, натоварени с не по-малко злато от това, което виждаш тук.
Злато! Ето какво бе надушил преди малко носът на Цепион! Колкото и да се лъжеха хората, че парите не миришат, в рода на Сервилий Цепионите отдавна се бяха убедили в обратното. Също като баща си и той винаги можеше да познае откъде ще паднат пари. Явно в семейството се раждаха с най-острото обоняние на света, щом можеха да надушат злато и от няколко километра.
— Дай да видя! — завтече се Цепион към магарето.
Дебело кожено покривало добре криеше багажа на беглеца от погледите на околните. С галантен жест Силон го дръпна встрани и пред очите на Цепион се разкри вълшебна гледка — по пет закръглени, грубо излети слитъка имаше във всеки от двата коша, натоварени на животното. На всяко от кюлчетата стоеше печат във формата на змия — символ на марсите.
— Това са около три таланта — уведоми го Силон и бързо покри съкровището, да не би нечий любопитен поглед да надникне, където не му е работа. След като грижливо затегна ремъците на покривалото, той продължително се взря в Цепион. От удивителните му жълто-зеленикави очи сякаш изскочиха пламъчета, които напълно омагьосаха и без това смаяния Цепион. — Това магаре е твое — рече му той и бързо добави, — както може би още две-три, ако ми обещаеш и личната си закрила, освен тази на Рим.
— Имаш я — дори не се и замисли Цепион, обзет от алчност. — И все пак ще взема пет магарета.
— Така да бъде, Квинт Сервилий — въздъхна Силон. — Не мога да се държа на краката си от умора! Три дни съм бягал като луд през горите.
— Щом си уморен, почини — предложи му той. — Утре ще ме заведеш в скривалището. Искам да видя с очите си това злато!
— Ще е по-сигурно, ако вземеш и войска със себе си — предупреди го марсът, докато вървяха към палатката на пълководеца. Зад тях вървеше и робинята, носеща двете бебета на ръце. Децата бяха мирни и послушни; толкова време никое не се беше разревало. — Вече са разбрали за кражбата и кой знае дали няма да пратят цял легион подире ми? Няма да е трудно да се сетят, че ще потърся убежище в Рим.