— Много добре! — похвали ги Мутил. — Искам да им говоря.
За целта го качиха на дървената платформа, по която местните пускаха хляб и вода на римляните в калта.
— Името ми е Гай Папий Мутил! — представи се той гръмогласно на пленниците. — Принадлежа на народа на самнитите. До края на тази година ще управлявам цяла Италия, включително Рим! Вие нямате никакви шансове срещу нас. Войските ви са слаби, изтощени, непригодни за войната, която водим. Погледнете се само: две хиляди римски пехотинци, натикани в една кочина от мирното градско население! Така ви се пада! Нека се почувствате в новата си роля — тази на добитък пред заколение. Може би ви е малко тесничко, но нищо. Две хиляди души не заемат повече място от двеста прасета. Затова пък се разболяват. Огладняват. Умират от жажда. И знаят, че от ден на ден положението им ще се влошава все повече и повече. Защото оттук нататък няма да получавате повече никаква храна, а вода ще ви пускат веднъж на пет дни. Остава ви само една вратичка за спасение — да се запишете в легионите на Италия. Помислете над предложението ми.
— Няма какво да мислим! — извика му отдолу Луций Постумий, безславният началник — гарнизон. — Тук оставаме и това е!
Папий слезе от платформата видимо доволен.
— Давам им не повече от шестнайсет дни — закани се той. — Всички ще отстъпят.
Нещата се развиваха все по-добре за Италия. Гай Видацилий бе нахлул с легионите си в Апулия, където дори не му се наложи да се бие. Всички по-големи градове в областта — Ларинум, Теанум Апулум, Луцерия и Аускулум — бяха прегърнали италийската кауза и с желание пълнеха редиците на доброволческите части. Когато на свой ред Мутил изведе армията си на брега на Тосканско море, три от пристанищата в залива Кратер — Стабия, Салернум и Сурентум, както и речното пристанище Помпей на свой ред се обявиха в подкрепа на Италия и му отвориха вратите си без бой.
Без сам да знае как, Мутил получи във владение едновременно четири флотилии бойни кораби, с които реши да проведе светкавична атака по вода срещу Неапол. Но римляните имаха много по-голям опит в морските сражения и техният адмирал Отацилий без особени усилия натика италийците обратно в пристанищата им. Решени за нищо на света да не отстъпят, неаполитанци смело се бореха с огнената стихия, която войниците на Мутил се опитаха да създадат със запалените си стрели, и на няколко пъти спасиха складовете край пристанището си от пожар.
Във всеки град, където местното население бе сключило съюз с Италия, римските заселници бяха незабавно осъждани на смърт. За подобна жестокост първа даде пример Нола, смелата домакиня на Сервий Сулпиций Галба, която му бе помогнала да избяга, загина заедно с останалите си сънародници. Когато научиха за извършеното масово убийство, гладуващите пленници в кочината свикаха спешно събрание; „свикаха“ далеч не е най-точната дума, след като и без това всички живееха един върху друг и дори не можеха да стоят в легнало положение.
— Мисля, ще е най-добре, ако всички прости войници се предадат — започна Луций Постумий. Погледът му обходи изнурените лица наоколо. — В едно можем да сме сигурни, рано или късно италийците ще ни видят сметката. Като римски офицер аз съм длъжен да отхвърлям исканията им и да посрещна достойно смъртта. Аз съм началник и никой не може да ме освободи от задълженията ми. Докато вашите задължения, редови легионери, е да останете живи, за да можете някой ден да участвате в други войни. Във войни срещу общите ни врагове. Затова ви умолявам да се присъедините към италийците! Ако по-нататък ви се удаде възможност да дезертирате и да се върнете при своите, толкова по-добре. Но дори да не стане това, пазете живота си. Някой ден отново ще потрябвате на Рим. — От дългия глад едва намираше сили да говори, затова се спря. — Центурионите също трябва да се предадат. Без своите центуриони Рим е изгубен. Колкото до останалите офицери, ако са решили да капитулират, разбирам ги. Ако сте решили като мен да стоите тук, пак ще ви разбера.
На Луций Постумий му отне много време да убеди войниците си, че трябва да постъпят според съвета му. Всички до един в кохортите искаха да умрат — ако не за друго, то за да докажат на италийците, че римлянинът не се страхува пред нищо. В крайна сметка обаче Постумий наложи своето, макар и не напълно. Колкото и приказки да изхаби, центурионите не пожелаха да последват останалите легионери в отмятането им от Рим. Още по-малко биха го сторили четиримата военни трибуни. Затова всички умряха един по един — центурионите, трибуните и самият Луций Постумий.