— Не мисля, че можем да си го позволим — възрази любезно, но решително Сула. — На север сме претърпели много по-големи числени загуби, отколкото в Кампания, а единствените два легиона с боен опит са затворени заедно с Помпей Страбон във Фирмум Пиценум.
— Предполагам, че не мога да ти противореча — преглътна разочарованието си Цезар. — Колкото и да не понасям Гай Марий, трябва да призная, че откакто пое сам върховното командване на север, ми е по-леко на душата. Под негово ръководство нещата там могат да се пооправят.
— Те ще се пооправят и тук! — за сетен път се опита да прогони черните му мисли. Чувстваше не толкова разочарование, колкото известно отчаяние. Луций Цезар беше най-песимистично настроеният пълководец, при когото беше служил. За да подкрепи думите си, Сула се наведе над писалището и като си придаде за пръв път напълно сериозен вид, добави: — Трябва да отвлечем Мутил далеч от Ацера, докато новите легиони стъпят на крака и поемат защитата на града. Вече имам готов план за това.
— И какъв е той?
— Нека взема двата най-добри легиона, с които разполагаме, и тръгна за Езерния.
— Сигурен ли си, че ще ти мине номерът?
— Имай ми доверие, Луций Юлий!
— Хм…
— Ние на всяка цена трябва да отвлечем вниманието на Мутил. Ако се престорим, че искаме да спасим Езерния, той ще ни последва. Вярвай ми, Луций Юлий! Не само ще постигна плана си, но и човек няма да изгубя!
— И откъде смяташ да минеш? — продължаваше да го гледа скептично Цезар, който сам имаше горчиви спомени от опита си да стигне до Езерния.
— По същия път, по който тръгна и ти преди време. Първо по Вия Латина до Аквинум, сетне през дефилето на Мелфа.
— Ще ти скроят засада.
— Не се тревожи, и това съм предвидил.
Колкото по-дълбоко изпадаше в депресията си Цезар, толкова по-самоуверен ставаше Сула в желанието си да го окуражи.
Не изглеждаше на същото мнение самнитският пълководец Дуилий, който с интерес проследи безгрижното напредване на двата римски легиона по пътя от Аквинум. Отдалеч изглеждаше, сякаш римляните не са и чували какво е това засада. Късният следобед завари предните редици на римляните да навлизат в самото дефиле, без ни най-малко да се страхуват от нападение. По височините край прохода ясно се носеха ругатните на центурионите и трибуните по адрес на изоставащите. Заканваха се, че ако някой си позволи да закъснее с прибирането си в прохода, го очакват големи наказания.
Дуилий гледаше от една скала, далеч на високото, и се мръщеше в недоумение. Без дори да си дава сметка, бе загризал ноктите си като малко дете. Дали римската тактика беше плод на вроденото малоумие у началника, или ставаше въпрос за някаква хитрост? Когато легионите се показаха в краката му, той разпозна пешака Луций Корнелий Сула, който ги предвождаше. Да се разпознае Сула, пък макар и от неколкостотин крачки разстояние, не беше трудно, защото друг римски войник със сламена шапка на главата просто нямаше. А този мъж съвсем не беше глупак, дори и засега приносът му в Италийската война да беше съвсем скромен. По бързите движения на войниците зад него Дуилий разбра, че римляните се готвят да издигнат укрепен лагер. Излизаше, че те не само не бързат да излязат от дефилето, но смятат да прекарат нощта в него и да прогонят самнитския гарнизон.
— Това няма да стане! — закани се той, но продължи да се мръщи. — Ще видим какво ще измислим през нощта. Вече е твърде късно тепърва да нападаме, но навярно утре сутринта ще успеем да му пресечем пътя за бягство. Трибуне — обърна се към човека до себе си, — вземи единия легион със себе си и без да вдигаш шум, се залепи за тила на римляните.
Сула бе застанал в дъното на прохода и заедно с първия си помощник наблюдаваше действията на легионерите си.
— Да се надяваме, че това ще стигне да ги заблудим — сподели помощникът, който беше не друг, а Квинт Цецилий Метел Пий, накратко Прасчо Младши.
Откакто умря старото Прасе Нумидик, синът му не само не изгуби нищо от привързаността си към Сула, но дори го имаше за нещо като свой втори баща. Началото на войната Метел Пий прекара в Капуа, където под началството на Катул Цезар помагаше доброволците да стъпят на краката си. Откакто трябваше да спасява консула Гней Максим от клането при Араузио, Метел Пий не бе имал случай да участва във военен поход. Затова сега се бе зарекъл на всяка цена да блесне, без обаче с нищо да даде повод на началника си да се оплаква от поведението му; заповедите си бяха заповеди и Прасчо Младши трябваше стриктно да ги изпълнява.