Ако сметнеш за възможно удовлетворяването на молбата ми, Рим ще научи за твоята загриженост и ще знае как да ти се отплати. Ако ли пък не можеш, ще трябва да оставя всичко, както е сега, и да измисля друг план за постигане на целите си.“
Сула надигна вежди и изгледа Луций Цезар.
— Какво ще кажеш? — попита той и остави внимателно писмото на писалището пред консула.
— Ти самият ще отидеш при него, Луций Корнелий — рече с привидно безразличие Цезар. — Ще успея да се справя с Езерния и без теб. Гай Марий е напълно прав. Нуждаем се от категорична победа над марсите. Тъй или иначе тук се лутаме като в лабиринт. Нито можем да спрем напора на самнитите и съюзниците им, нито можем да ги съберем на едно място, за да им дадем генерално сражение. Единственото, което ми остава, е да демонстрирам сила и да докажа издръжливост. Видяло се е, че до генерално сражение тук, на юг, няма да се стигне. Затова по-добре е то да бъде дадено на север.
На Сула пак му настръхна кожата. Единият от двамата главнокомандващи се имаше за равен по величие на Рим, другият не искаше дори за миг да приеме, че надежда за победа съществува. И понеже Цезар не виждаше светлина нито от изток, нито от запад, нито от юг, истинско щастие бе, че му се привиждаше на север! „Как бихме могли изобщо да постигнем нещо в Кампания, когато командването е в ръцете на човек като Луций Юлий? — мислеше си той. — Богове, защо никога досега не ми се е удал случай да командвам сам цяла армия? Та аз съм сто пъти по-добър от Луций Цезар! Мога да се окажа по-добър дори от Гай Марий! Откакто съм влязъл в Сената, прекарвам времето си в служба при хора, по-посредствени от мен. И Гай Марий е по-посредствен, защото не се е родил патриций от рода на Корнелиите. Прасчо Метел, Гай Марий, Катул Цезар, Тит Дидий, а сега този душевноболен наследник на една от най-древните фамилии в Рим! А кой е човекът, пращящ от сила и енергия, способен да навърти на пръста си венец до венец и да поеме управлението на цяла провинция, без дори да е навършил трийсет години? Някой си Квинт Серторий. Никому неизвестен сабин. Братовчед на Марий!“
— Луций Цезар, ние ще победим! — повтори за пореден път Сула пред началника си. — Ако щеш ми вярвай, но вече чувам как крилете на Виктория пърхат над главите ни! Ще разбием италийците на пух и прах. Те може и да са спечелили някое и друго сражение срещу нас, но ще загубят войната. Никой не може да победи Рим! Рим е вечен и всемогъщ. Аз вярвам в Рим!
— О, и аз вярвам, Луций Корнелий, и аз! — пресече го веднага Цезар. — А сега си свободен! Бъди от помощ на Гай Марий, защото истината е, че не виждам с какво можеш да ми бъдеш полезен на мен!
Сула стана от стола си и се запъти към изхода. Чак когато излезе навън, му хрумна една мисъл, която заради писмото и тревожното му съдържание бе пропъдил далеч от съзнанието си. Мисълта беше физическото състояние на Луций Цезар, когато двамата разговаряха. Усети как го обзема нов страх. Макар по принцип да беше бавен и флегматичен човек, този път консулът му се беше сторил като изпаднал в болестна летаргия — блед, изпотен, с треперещ глас. Без да се колебае, той се затича обратно при главнокомандващия и попита:
— Луций Юлий, добре ли се чувстваш?
— Да, разбира се!
Но Сула не му повярва и отново седна срещу него.
— Напротив, никак не си добре.
— Чувствам се много добре, Луций Корнелий.
— Трябва да те види лекар!
— Лекар в това забутано село? Най-много да се покаже някоя вещица, която да ми предпише свински тор и лапа от стрити паяци.
— Така и така ще мина през Рим, ще ти пратя сицилиеца.
— Щом настояваш, Луций Корнелий. Но го прати направо в Езерния. Докато дойде, аз вече ще съм там. — По челото му се спусна едра капка пот. — Свободен си, Луций Корнелий.
Сула вдигна рамене и отново стана.
— Ти решаваш, но според мен си хванал малария.
„Това е то“ — каза си с горчивина, докато излизаше за втори път навън, този път, без да се връща. Луций Цезар щеше да поведе войската си през прохода Мелфа, а сам не би могъл дори да се държи на коня си. Щяха да му скроят засада и най-накрая той пак щеше да бяга в Теанум Сидицинум, където пак да лекува раните си, много по-тежки от предишния път. О, защо всички римски началници трябва да са толкова слепи и твърдоглави?