— Едепол! — възкликна Мерула и седна до него. — О, до края ли ще трябва да ни преследват нещастията в тази война? Мислиш ли, че Гай Марий е мъртъв? Какво иска да каже Луций Сула, че го носел в Рим?
— Сигурно иска да каже, че е още жив, но че е неспособен да командва и армията му го е разбрала — обясни Скавър. След което пое въздух и гръмогласно извика писаря обратно: — Нека дойдат фанфарите. Да се разтръби из цял Рим, че Гай Марий е получил удар и се връща в Рим, придружен от Луций Корнелий Сула.
Писарят го зяпна в удивление и хукна да изпълнява нареждането.
— Смяташ ли, че това е най-мъдрото решение, Марк Емилий? — запита го недоверчиво Мерула.
— Единствено Великият бог знае, фламен Диалис. Нямам никаква представа кое е мъдро и кое — не. Това, което знам, е, че ако бяха свикал най-напред Сената да обсъдим новината, останалите щяха да я потулят. А това е немислимо — заяви твърдо Скавър и стана от мястото си. — Ще дойдеш ли с мен? Трябва да съобщя на Юлия, преди да е чула от глашатаите на рострата.
И така, когато петте кохорти кортеж около носилката на Гай Марий влязоха в града през Колинската порта, копията им бяха опасани с кипарисови клонки, мечовете и ножовете — обърнати нагоре. Шествието минаваше през един от римските пазари, където дърветата бяха окичени с гирлянди от цветя, а пътят — задръстен от мълчаливи люде, дошли едновременно да честват празник и да присъстват на погребение. Същата тишина съпровождаше Марий по целия му път до Форум Романум, където отново го посрещнаха есенни цветя и смълчани зрители. Цветята бяха, за да ознаменуват великата победа на Гай Марий; мълчанието — за да се отбележи още по-тежкото поражение, което му бе нанесла болестта.
Когато покритата носилка се показа зад войниците, сред тълпата се понесе неспокоен шепот:
— Трябва да е жив! Трябва да е жив!
Сула и петте кохорти се спряха едва в долната част на Форума, под самата ростра, докато Гай Марий бе отнесен нагоре по Кливус Аргентариус към дома му от северната страна на Капитолия. Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус лично се качи на рострата, за да се обърне към насъбралото се множество.
— Третият основател на Рим е все още жив, квирити! — прогърмя гласът му над площада. — Както винаги той успя да обърне цяла една война в полза на Рим и Рим няма как да изрази своята благодарност пред заслугите му. Молете се за здравето му, поднесете жертви на боговете и все пак не забравяйте, че може да му е писано скоро да ни напусне. Положението му е много сериозно. Но благодарение на него, квирити, нашето собствено положение е много по-добро, отколкото беше преди броени дни.
Никой не посрещна думите му с радост, никой и не заплака от мъка. Плачовете щяха да бъдат запазени за самото погребение — за тогава, когато и последната надежда щеше да е отлетяла. Скавър слезе от трибуната сред всеобщо мълчание и народът се разпръсна по площада.
— Няма да умре — посрещна го Сула, видимо изтощен.
Възрастният човек пренебрежително махна с ръка.
— Дори не го допускам. Още не е станал седми път консул, не може да си позволи да умре.
— Повтаряш точните му думи.
— Какво, нима може да говори?!
— Трудно. Мисълта му е съвсем ясна, просто му е трудно да говори. Лекарят на армията обяснява това с факта, че парализата е засегнала лявата му половина; ако ударът бил от дясната, Марий щял да бъде загубен. Нямам представа откъде му идват подобни заключения. Самият той не може да ми обясни. Така се знаело от опит: ако на ранения била засегната дясната половина на главата, завинаги изгубвал дар слово. Ако увреждането било отляво, говорът се запазвал.
— Колко странно! Дали в целия град ще се намери и един шарлатанин, който да знае колкото армейските лекари?
— Предполагам, че просто не са виждали достатъчно счупени глави.
— Е, да, няма къде да ги видят. — Скавър дружески хвана Сула под ръка. — Каня те у дома, Луций Корнелий. Ще пийнем малко вино, а ти ще ми разкажеш всичко. Мислех, че си още в Кампания, при Луций Юлий.
Колкото и да не му се искаше да издава нежеланието си, той се отдръпна от Принцепс Сенатус.
— Предпочитам първо да се отбия вкъщи, Марк Емилий. Горещо е, а аз съм още с бронята си.
Скавър въздъхна.
— Крайно време е и двамата да забравим какво се е случило преди толкова много години. Жена ми е вече по-зряла, по-улегнала, а и децата отнемат много от вниманието й.