Очаквам бързо отговор, нека ми обясниш как да се оправям с момичетата.“
Сула пъхна писмото си до Рутилий Руф в общия пакет, който Принцепс Сенатус изпрати по доверен куриер в Смирна. Това означаваше, че в най-добрия случай приятелят им ще го получи до един месец и ако отговорът му дойде със същия куриер, на свой ред ще се забави толкова.
В действителност Сула получи чаканата от Рутилий Руф вест в края на ноември. Самият той още се намираше в Кампания, където бдеше над здравето на консула Луций Цезар. Междувременно подлизурковците в Сената бяха удостоили консула с правото на триумф за победата си над Мутил при Ацера. Това, че самнитите се бяха върнали кажи-речи заедно с римляните под стените на Ацера и че враждебните действия се бяха подновили със същата сила, беше подробност, която назначените отци предпочетоха да не взимат под внимание. При приемането на решението за триумфа Сенатът се позова на факта, че след битката при Ацера Луций Цезар бил обявен на бойното поле за император от войниците си. Когато Помпей Страбон научи за триумфа, протежетата му вдигнаха такава врява, че Сенатът трябваше да му гласува и на него триумф. „Докъде още можем да паднем? — питаше се през цялото време Сула. — Един римлянин никога не е можел да чества триумф за победа над италийци.“
Колкото и да го удостояваха с почести, Луций Цезар не беше човекът, който би им обърнал внимание. Когато Сула го попита как смята да организира триумфалното си шествие, той просто го изгледа изненадано и отбеляза, че щом нямало плячка, нямало и нужда от особена организация.
— Ще преведа войските си през улиците на Рим — това е всичко.
Зимата най-после бе сковала действията на двете враждуващи страни, а Ацера продължаваше да не обръща внимание на двете армии, разположили се на лагер в съседство. Докато Луций Цезар хвърляше всички сили да прокара мечтания законопроект, Сула отиде в Капуа, където Катул Цезар и Метел Пий се бяха заели с тежката задача по реорганизацията на оределите след авантюрата в пролома на Мелфа римски легиони. Именно в Капуа го настигна писмото на Рутилий Руф.
„Скъпи Луций Корнелий, защо се получава все така — бащите никога да не знаят как да постъпят с родните си дъщери? И на мен ми иде да се отдам на отчаяние! Не ме разбирай, че съм имал някога проблеми с моята дъщеря. Когато я омъжих за Луций Калпурний Пизон, тя не можеше да си намери място от радост. Несъмнено причина за това е не особено привлекателната й външност, която и скромната зестра не бе способна да заличи; дъщеря ми сигурно се е тревожила, че баща й няма да й намери съпруг изобщо. Дори да бях довел у дома си онова непоносимо създание, сина на още по-непоносимия Секст Перквициен, тя пак би му се хвърлила на врата. Така или иначе, когато й представих Луций Пизон, тя го посрещна като дар от боговете и оттогава не се е уморила да ми благодари. Бракът на двамата се оказа толкова сполучлив, че доколкото чуват ушите ми, сегашното младо поколение смятало да постъпи по същия начин: когато й дойдело времето, дъщерята на сина ми щяла да отиде за сина на дъщеря ми. Да, да, знам какво казваше старият Цезар, но връзката между двамата братовчеди ще е първата в целия род, няма защо да се тревожим за децата, които ще се родят.
Решението на твоя проблем, Луций Корнелий, в действителност е много лесен. Единственото, което ти трябва, е съучастничеството на Елия, сякаш самата тя е замислила всичко без твоето знание. Та нека Елия започне да пуска пред момичето намеци, че си променил мнението си за сватбата и си търсел вече другаде. Нека изброи и няколко имена, във всеки случай на младежи, които Корнелия дори не би искала да погледне в лице. Ха, например Секст Перквициен, надали ще й се хареса особено.