— Имаш думата ми, Марк Емилий, че Рим няма защо да се плаши от мен. — Сула се замисли малко над току-що изреченото и добави: — Имам предвид твоя Рим, не Сатурниновия.
— Искрено се надявам да си прав, Луций Корнелий.
Двамата се насочиха към Сената.
— Дочувам, че Катон Лициниан щял да бъде изпратен в Кампания — рече Скавър. — С него ще ти е по-трудно да се разбереш, отколкото с Луций Юлий; също толкова неуверен, колкото Цезар, но много по-непоносим като характер.
— Няма да представлява грижа за мен — успокои го Сула. — Гай Марий с право го нарече грахово зърно, а похода му в Етрурия — детска работа. Знам как да се оправям с граховите зърна.
— И как?
— Като ги смачкам под петата си.
— Знаеш, че никога няма да ти дадат върховното командване, вече проверих веднъж.
— Това ни най-малко не ме интересува — усмихна се той. — Когато смачкам зърното, просто не би имало на кого друг да го поверят.
В устата на друг подобни закани биха прозвучали като празно самохвалство и Скавър би ги посрещнал със смях. Но когато ги изричаше Сула, те внезапно придобиваха съвсем различен смисъл; и не бяха никак смешни.
Марк Тулий Цицерон добре помнеше, че е роден на втория ден след Новата година и че му предстои да навърши седемнайсет години. Затова, вместо да чака да го повикат специално, с натежало сърце понесе крехката си фигура към военните служби на Марсово поле, където да го регистрира като принадлежащо на поредния римски новобранец. Шумният и приказлив юноша, който навремето бе толкова близък приятел на покойния син на Сула, напоследък се бе научил по-малко да си отваря устата; на почти седемнайсет години той вече не откриваше никаква надежда за себе си в бъдещето. Звездата му неслучайно бе изгряла толкова рано — вече се виждаше как безпомощно залязва, избледняла на фона на италийските пожарища. Там, където навремето се събираха цели тълпи да се наслаждават на Цицероновото ораторство, днес и котки не се забелязваха. И нищо чудно никога повече добрите времена да не се върнеха. С изключение на Варианската комисия в цял Рим не работеше нито един трибунал, а градският претор, който беше върховният правораздавател в републиката, се занимаваше с управлението на големия град и си имаше други задължения. И ако се съдеше по успехите на италийците, едва ли в скоро време съдилищата щяха да подновят дейността си. От всички големи римски юристи, като се изключи Сцевола Авгур, който заради деветдесетгодишната си възраст отдавна бе прекратил дейността си, никой повече не се показваше на публично място; цялата плеяда от наставници и покровители, през чиито грижи бе минал младият Цицерон, бяха изчезнали, погълнати от водовъртежа на гражданската война; Крас Оратор, патронът на баща му, не беше между живите.
Това, което най-много плашеше Цицерон, бе, че никой не даваше пукната пара за бъдещето му. Малкото велики мъже, които той познаваше и за които беше сигурен, че са още в Рим, бяха прекалено заети да се занимават точно с него; нищо че той бе имал наглостта сам да им напомни за екзистенциалните си проблеми, нямащи равни никъде по света. Колкото и да беше тропал Цицерон по вратите на римските патриции — като се почне със Скавър Принцепс Сенатус и се свърши с Луций Юлий Цезар, никой не бе благоволил да му отвори. В крайна сметка кой беше Марк Тулий Цицерон? Някаква си рибка, която в продължение на няколко години се бе мятала в мрежите на стопаните на Форума. Та той дори не бе навършил пълнолетие… Откъде накъде великите римляни щяха да се занимават с него? Тъй както баща му (клиент на покойник, сиреч политически сирак) го беше казал с няколко думи, Цицерон Младши трябваше да забрави за някогашната си площадна слава и да приеме без жалби това, което бъдещето му приготвеше.
Когато младежът излезе на Марсово поле и застана пред масите на комисията, обърнати към Вия Лата, не зърна нито едно познато лице; цялата комисия беше съставена от застаряващи педарии, които бяха заставени в името на националното спасение да вършат работа колкото отегчителна, толкова и необходима. Никой от тях не се радваше ни най-малко на оказаното му от Сената доверие. Единственият, който благоволи да погледне в лице Цицерон, бе председателят на комисията — всички останали се бяха погребали под купища документи и дори да искаха, не можеха да обърнат внимание на поредния наборник. Председателят изгледа скептично недоразвитата фигура на Цицерон, очертаваща се още повече на фона на огромната му, крушовидна глава, и мина към протоколния разпит: