Синът й обаче не можа да изтърпи докрай оплакванията й. Като закри уши, за да не слуша гласа на майка си, Марк Тулий Цицерон се завтече към кабинета си.
Това, че младежът ползваше самостоятелен кабинет, се дължеше единствено на баща му. За него беше чест да остави най-хубавата стая в къщата си на изключително надарения си син, гордост на семейството. Навремето бащата също бе таял скрити надежди да направи кариера, но сравнително рано се бе отказал в полза на сина си. Да държи такова чудо на природата в затънтения Арпинум? Никога! До раждането на Цицероновия вундеркинд Гай Марий беше единственият известен човек от града, независимо че Тулий Цицероните открай време се бяха смятали за нещо повече от съседите си Марии; не за друго, а защото сред Мариите интелектуалци не се раждаха. Ето защо те нека отглеждат колкото си искат хора на оръжието; все някога един Тулий Цицерон щеше да се докаже чрез силата на мисълта си. Хората на действието минаваха и заминаваха, докато тези на мисълта оставаха във вечността.
Бъдещият човек на мисълта сега-засега се затвори в кабинета си и като залости вратата, даде пълна воля на сълзите си.
На рождения си ден Цицерон се яви отново пред военна комисия на Марсово поле и с разтреперани нозе отговори на няколкото въпроса, които председателят му зададе:
— Пълно име заедно с когномена?
— Марк Тулий Цицерон Младши.
— Триба?
— Корнелия.
— Класа?
— Първа.
Комисията се разрови сред свитъците с имената на призованите да се явят през деня и най-накрая намериха неговия; това беше документът, с който новобранецът трябваше да се яви пред бъдещия си началник. На практичните римляни не им бе убягнало, че ако човек получи устни нареждания, той може и да не се съобрази изцяло с тях. Копие от повиквателната вече бе тръгнало към наборните офицери в Капуа.
Председателят на комисията внимателно се зачете в подробните бележки, които някой беше нахвърлил върху Цицероновата повиквателна, и най-накрая хладно изгледа младежа.
— Е, Марк Тулий Цицерон Младши, личи си, че в последния момент някой се е сетил за теб — рече му той. — По принцип трябваше да те пратим като редови легионер в Капуа, но в комисията е постъпила лична молба от страна на Принцепс Сенатус. Моли да бъдеш прикрепен към щаба на някой от консулите. Комисията е решила да те прикачи към щаба на Гней Помпей Страбон. Трябва да се явиш утре сутринта в дома му и да получиш лични указания. Комисията е отбелязала, че не си минал през никакво предварително обучение, затова предлага до деня, в който трябва да се заемеш със задълженията си, да се отдадеш на физически упражнения на Марсово поле. Това е всичко. Свободен си.
Вълни на облекчение преминаха през цялото тяло на Цицерон и краката му още повече се разтрепериха. Той грабна скъпоценния свитък и хукна, преди да са му го взели обратно. „Щабни задължения! О, боговете да славят името ти, Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус! Благодаря, благодаря! Ще докажа на Гней Помпей, че услугите ми са незаменими. Ще се превърна в хроникьор на армията му, ще пиша речите му, ако трябва, но никога няма да пипна меч през военната си служба!“
Цицерон нямаше никакви намерения да се захваща с физически упражнения на Марсово поле. Две години по-рано бе опитал, но единственото, което научи, бе, че краката не го държат, ръката не го слуша, погледът не може да се съсредоточи в една точка, а умът му остава зает с други неща. Броени минути, след като му бяха дали дървения меч да се изправи срещу учебната кукла, и цялото поле се бе струпало да го наблюдава. С тази разлика, че ако на Форума го аплодираха, сега всички му се смееха. Колкото повече часове прекарваше на Марсово поле, толкова повече подигравчии се събираха. Смееха се на пискливия му гласец, имитираха скимтящия му смях, затова пък подминаваха без внимание ерудираните му шегички и оценяваха по-ранното му узряване по-скоро като обект на закачки, отколкото на респект. Тогава Марк Тулий Цицерон се бе отказал от всякакво военно обучете, заричайки се никога повече да не се захваща отново. Никой петнайсетгодишен юноша не обича да му се присмиват на публично място, но с Цицерон нещата стояха различно — той не само беше на петнайсет години, но вече си беше спечелил възхищението на възрастните и бе започнал да гледа на себе си като на нещо по-особено от околните.