„Някои хора — разсъждаваше малкият адвокат — просто не са родени да носят оръжие.“ Цицерон беше един от тях. Не ставаше дума за страх! Природата просто го бе лишила от възможността да контролира тялото си! Никой нямаше правото да го обвинява, че е проявил слабост. Момчетата на неговата възраст бяха глупави, знаеха да ценят само телата си, нищо от това, което се ражда в главите им. Толкова ли не разбираха, че един ден плътта ще застарее, а мисълта ще продължи да блести над нея? Толкова ли не им се искаше да бъдат различни помежду си? Какво толкова можеше да ги привлича мятането на копие по цел или сеченето на сламени глави с дървени мечове? Цицерон бе достатъчно мъдър да знае, че между мишените и действителността има голяма разлика и че ако някой ден всички тези убийци на плашила бъдат изправени на истинското бойно поле, много биха се проклинали, че изобщо са се родили.
На другата сутрин Цицерон облече своята тога вирилис и се представи в дома на Гней Помпей Страбон. Къщата се намираше на Палатина, откъм страната на Форума, и при вида на тълпата, скупчила се вътре, младежът съжали, че баща му не е тук да го придружи. Неколцина от чакащите бързо го разпознаха като чудото — оратор, но никой не благоволи да го привлече към разговора си. Лека-полека Цицерон беше избутан в най-мрачния и далечен ъгъл на Помпеевия атрий, където с часове чака тълпата да се разпръсне и някой най-сетне да го попита по каква работа е дошъл. В момента новият първи консул беше най-търсената личност в града, всеки искаше да размени по някоя приказка с него и да го помоли за услуга. Освен това Помпей Страбон имаше огромна клиентела от пиценци и чак сега Цицерон се убеждаваше с очите си колко много хора от тази част на Италия са се преместили да живеят в Рим.
Когато в атрия останаха не повече от сто души, а Цицерон започваше да се надява, че най-сетне някой от седемте Помпееви секретари ще го забележи, отнякъде се взе непознато момче на неговите години, което се облегна на стената и внимателно го заразглежда. Очите, които го обхождаха от главата до петите, не излъчваха особена симпатия, по-скоро хладно безразличие. И все пак това бяха най-красивите очи, които младият Цицерон беше виждал през живота си. Широко отворени, сякаш притежателят им постоянно се изненадва от нещата около себе си, те имаха цвета на ясното небе, толкова искрящи, че човек спокойно можеше да ги нарече единствени по рода си. Златистите коси, които се спускаха над раменете на непознатия, се отличаваха с две особености, забележими от пръв поглед: едната бе перчемът, който стърчеше като гребен на петел над широкото му чело; втората бе другият перчем, спуснал се като птичи клюн до средата на същото това широко чело. Под тези две особености на фризурата се разкриваше самото лице — младеещо и дяволито, без нищо римско в себе си. Момчето имаше тънки устни, широки скули, къс и чип нос, двойна брадичка и вежди със същия златист цвят като косите му. Въпреки това беше хубавец и Цицерон особено се зарадва, когато след подробната инспекция непознатият широко му се усмихна.
— Кой ли ще да си ти? — попита го момчето.
— Марк Тулий Цицерон Младши. А ти кой си?
— Гней Помпей Младши.
— Страбон?
Помпей се засмя, без ни най-малко да се засегне.
— Приличам ли ти на кривоглед, Марк Тулий?
— Не, но не е ли прието синът да наследява прякора на баща си? — учуди се Цицерон.
— Не и в моя случай — поклати глава Помпей. — Имам намерение да си извоювам собствен когномен. Дори отсега знам какъв ще бъде той.
— Какъв.
— Велики.
Цицерон се разсмя.
— Не е ли малко прекалено? „Велики“? Освен това човек не може сам да си измисли прякора. Трябва другите да му го дадат.
— Знам. Но те ще ми го дадат, в това не се и съмнявам.
Въпреки че сам обичаше да се хвали, Цицерон занемя при последната реплика на събеседника си.