— Пожелавам ти да успееш — отвърна, понеже не се сети нищо друго.
— За какво си дошъл?
— Назначен съм за кадет в щаба на баща ти.
Помпей чак подсвирна от изненада.
— О, Едепол! Никак няма да му се понравиш!
— Защо?
Очите на другия отново го загледаха с безразличие.
— Защото си голяма хърба.
— Може и да съм хърба, Гней Помпей, но на интелект превъзхождам всички свои връстници! — тросна му се Цицерон.
— Виж, това няма да направи никакво впечатление на баща ми — поклати глава консулският син и доволно огледа своята добре сложена, мускулеста фигура.
Подобен отговор буквално отне у Цицерон всякакво желание да разговаря; за сетен път ставаше жертва на отчаяние, каквото много повече прилягаше на мъже, навъртели поне четири пъти повече години от него. Той преглътна тежко, заби поглед в краката си и си каза, че ще е най-добре малкият Помпей да го остави сам с мислите му.
— Е, няма нужда да униваш чак толкова — опита се да го разсее Помпей. — Какво пък, може да се окаже, че в гърдите ти се крие истинско лъвско сърце! Нищо чудно само да хванеш меча и да спечелиш любовта дори на хора като баща ми.
— Аз никога не бих могъл да бъда лъв — отвърна с пискливия си гласец Цицерон. — Не ме разбирай, че съм страхлив като мишка, но истината е, че не мога да върша нищо нито с ръцете, нито с краката си. Отдавна съм се убедил, че колкото и да опитвам, не мога да се променя.
— Не бих казал, че ти личеше, когато се изявяваше на Форума — напомни му Помпей.
Цицерон го зяпна в учудване.
— Значи знаеш кой съм?
— Естествено, че знам — гъстите мигли на Помпей напълно скриваха погледа в очите му. — Аз пък мота да кажа за себе си, че цялата тази работа с речите ми е напълно непонятна. Цял живот са ме налагали учителите с пръчка и пак не са ме научили на нищо смислено. За мен всичко това си е чиста загуба на време. Колкото и да се опитвам, не мога да направя разлика между сентенция и епиграма, още по-малко между колор и дескрипцио!
— Но как смяташ да те нарекат Велики, когато не знаеш да говориш пред хора? — зачуди се Цицерон.
— А как можеш ти да се надяваш на същото, когато не можеш да държиш меча?
— Аха, разбирам! Ти искаш да се превърнеш във втори Гай Марий.
Но сравнението никак не се хареса на Помпей, който само се намръщи.
— В никакъв случай няма да се превръщам в друг Гай Марий! Ще бъда самия себе си. И ще накарам Гай Марий да изглежда като обикновен новобранец!
При тези му думи Цицерон весело се изкикоти и под натежалите му клепачи заиграха радостни искрици.
— Е, Гней Помпей, да знаеш как ми се иска да успееш!
Нечия сянка надвисна над двамата младежи, които бързо се извърнаха към нея. Беше дошъл самият Гней Помпей Страбон, който с мощната си фигура отдалеч изглеждаше като квадратен и човек трудно си даваше сметка, че всъщност не е никак висок. В лице Страбон доста приличаше на сина си, само дето очите му не бяха толкова наситеносини, а и бяха толкова разногледи, че едва ли виждаха нещо друго, освен чупката на носа му. Недъгът на стария Помпей му придаваше не само грозен, но и изключително потаен вид, защото никой не можеше да прочете какво се крие в погледа му, вперен в невидимото.
— Кой е този? — попита Страбон сина си.
И в този момент младият Помпей направи нещо, за което цял живот Цицерон нямаше да престане да му благодари: той просто прегърна с мускулестата си ръка тъничките рамена на събеседника си и като го притисна до себе си, отвърна съвсем естествено:
— Това е приятелят ми Марк Тулий Цицерон Младши, татко. Бил, е назначен в щаба ти, но ти не се грижи за него. Поемам го изцяло под свое наставничество.
— Хм! — изсумтя Помпей Страбон. — И кой те прати при мен?
— Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус — едва отговори Цицерон.
Първият консул кимна в разбиране.
— Не се и съмнявам, че го е сторил. Да му имам чувството за хумор на стария гъз! Бас ловя, че сега се залива от смях, като се сети. Толкова по-добре за теб, кранто смрадлива, че си приятел на сина ми. Иначе като нищо щях да те дам за храна на прасетата.
Цицерон пламна от възмущение. Той идваше от семейство, където мръсните думи бяха забранени и подобни изрази буквално биха подлудили баща му; а на Цицерон му се струваше, че и сам би полудял, чувайки ги от устата на римския консул.