— Ти наистина си падаш малко госпожичка, нали, Марк Тулий? — подпита го ухилен малкият Помпей.
— Латинският език може да се използва по много по-образен и смислово богат начин, отколкото да се хвърляме в елементарни изрази, претрупани с мръсни думи — отговори с достойнство Цицерон.
Но новият му приятел изведнъж застина и го изгледа подозрително.
— Да не би да критикуваш баща ми?
Цицерон веднага отстъпи.
— Не, Гней Помпей, ни най-малко! Просто не ми е приятно да ме наричат госпожичка!
Помпей се отпусна и отново се усмихна.
— Толкова по-добре за теб! Не обичам хората да търсят недостатъци у баща ми. — Погледът му се изпълни с неприкрито любопитство. — Но мръсните думи са навсякъде, Марк Тулий. Дори поетите ги използват от време на време. Можеш да ги откриеш по стените на къщите, особено около бордеите и обществените клозети. А ако един пълководец не нарича войниците си гъзове и курове, той просто ще се изложи пред тях; ще започнат да го гледат като весталка, облякла мъжки дрехи.
— Тогава най-добре да запуша уши и да се правя, че нищо не виждам — заключи Цицерон и смени темата. — Благодаря ти, че ми предложи покровителството си.
— Няма за какво, Марк Тулий! Мисля, че двамата заедно ще бъдем добър отбор. Ти ще ми помагаш с докладите и кореспонденцията, аз ще те уча как да въртиш меча.
— Дадено — отвърна той, но когато приятелят му се запъти към изхода на атрия, дори не помръдна от мястото си.
— Какво има сега? — попита го Помпей.
— Така и не предадох повиквателната на баща ти.
— Можеш да я хвърли спокойно на боклука — махна с ръка Помпей. — От днес принадлежиш единствено на мен. Баща ми дори не би те забелязал в коридора.
И се запъти към перистила. Цицерон го последва. Двамата си намериха една пейка на слънце и Помпей се зае да докаже, че дори и да не го бива в риториката, обича да използва езика си; на неговата възраст трудно можеше да се намери по-голям клюкар в цял Рим.
— Чу ли за Гай Ветиений?
— Не.
— Отрязал пръстите на дясната си ръка, за да не го вземат войник. Градският претор Цина го наказал да слугува до края на живота си в капуанските казарми.
Цицерон усети как го побиват студени тръпки.
— Доста интересна присъда, не намираш ли? — подхвърли, като се надяваше да не проличи, че случаят го е заинтересувал.
— Е, направили са го за назидание на останалите! На такъв човек не може да се позволи просто да си плати и да си замине. Но пък и римляните не са източни деспоти, не могат просто ей тъй да хвърлят човек в тъмница и да го извадят след двайсет години. В нашия затвор и един месец не се е задържал човек! Мисля, че решението на Цина е много похвално — усмихна се до уши Помпей. — Ония в Капуа така ще го подредят, че ще съжалява, дето не се е писал доброволец!
— И аз така предполагам — преглътна тежко Цицерон.
— Е, твой ред е!
— Мой ред за какво?
— Да разкажеш нещо.
— Не мога да се сетя за нещо интересно, Гней Помпей.
— Как се казва жената на Апий Клавдий Пулхер?
Той премигна в недоумение.
— Не знам.
— С такава голяма глава като твоята е доста жалко, дето все нищо не знаеш — укори го Помпей. — Е, от мен да мине, ще ти кажа. Казва се Цецилия Метела Балеарика. Да ти се заплете езика, докато го произнесеш.
— Това е много знатна фамилия.
— Но накрая хората ще си спомнят за моята, не за нейната.
— Та какво станало с нея?
— Умря оня ден.
— О-о…
— В нощта след завръщането на Луций Юлий от Кампания й се явил сън — започна оживено да разправя Помпей. — Още на другата сутрин отишла при Луций Юлий и му казала как сънувала Юнона Соспита да й се явява и да се оплаква, че храмът й е заприличал на бардак. Някаква жена се довлачила и взела, че родила насред храма. При раждането умряла, но хората само изнесли трупа й, без да измият пода от кръвта. Луций Юлий и Цецилий Метела Балеарика събрали кофи и парцали и се заели да измият целия храм. Представяш ли си ги двамата да пълзят и да бършат цялата мръсотия с дрехите си? Луций Юлий освинил тогата си — твърдял, че му било неудобно да се показва пред богинята в неофициално облекло. Като свършил с миенето, се запътил право в Сената, където прокарал законопроекта за италийците… и здравата нахокал всички присъстващи. Как се надявал Рим да спечели войната, питал той, придружавайки речта си с цветущи изрази, когато храмовете са съвсем запуснати и няма кой да се погрижи за елементарното им поддържане? На другия ден целият Сенат на свой ред събрал кофи и парцали и измил собственоръчно всички храмове в града. — Помпей изведнъж се спря. — Какво си ме зяпнал?