— Толкова ли не можехме да ги вземем в плен? — попита Цицерон.
— Ти би ли се дал в плен на враг, командван от баща ми? — засмя се Помпей. — Не съм чувал досега да е помилвал живота на пленниците си.
Цицерон обаче не се обезкуражаваше толкова лесно да се спори.
— И все пак това са италийци, не са чуждоземци. Един ден, когато войната свърши, ние отново ще имаме нужда от тях в легионите си.
Този път Помпей се замисли.
— Съгласен съм с теб, Марк Тулий, би могло и да ни дотрябват. Но вече е твърде късно да се занимаваме точно с тези! Баща ми беше доста неприятно изненадан, а когато е изненадан, изпада в лошо настроение и забравя какво е това мисъл. — Сините му очи се впиха в Цицероновите. — И аз ще бъда като него, когато порасна.
Трябваше да минат месеци, преди Цицерон да престане да мисли за тези нещастни пиценски земеделци, подгонени през бури и виелици, ровещи отчаяно под снега в търсене на жълъди и всичко друго, което планината може да им предложи; още една от ужасяващите страни на войната за човек, който е установил, че я мрази.
Когато Помпей Страбон най-сетне излезе на Адриатическото крайбрежие при Фанум Фортуна, Цицерон вече се бе научил с какво да бъде полезен на останалите; нещо повече, беше свикнал с бойната ризница и дори можеше да използва как да е меча си. Беше поел грижата за палатката на кадетите, където готвеше и миеше, а в щаба на пълководеца, където канцеларските задължения бяха връчени на недотам грамотните пиценски клиенти на Помпей Страбон, скоро се научиха да ценят забележителните му способности на литератор; лека-полека всички доклади и донесения до Сената започнаха да излизат изпод неговата ръка, както и подробните описания на всяко едно сражение, голямо или малко, в което влизаха Помпеевите легиони. Когато на Помпей Страбон бе представен първият писателски опит на Цицерон — писмо до градския претор Азелион, — той дори удостои кадета си с нещо като изпитателен поглед, естествено, доколкото му позволяваха разногледите очи.
— Не е зле, Марк Тулий. Може пък синът ми да е имал основания да се привърже към теб. Тогава не го разбрах, но синът ми винаги е прав за себе си. Затова и го оставям да прави каквото иска.
— Благодаря, Гней Помпей.
Главнокомандващият махна пренебрежително с ръка и посочи претрупаното с документи писалище.
— Виж какво може да излезе от всичко това, момче!
Най-накрая армията достигна на няколко километра от Аскулум Пицентум, където отседна да си почине. Понеже армията на покойния Секст Цезар продължаваше да стои под стените на обсадения град, Помпей реши да разположи своята на отделен лагер няколко километра встрани.
Доста често пълководецът, придружен от сина си, се впускаше в походи из околността, чиято единствена цел бе да се горят села и да се колят мирни жители, за да откъсне напълно града от външния свят. Понякога походите продължаваха няколко дни и главнокомандващият оставяше за свой заместник в лагера брат си Секст Помпей. На Цицерон се връчваше поръчението да се грижи за канцеларията. Отсъствията на началника на пръв път изглеждаха като отпуск за кадета, който се спасяваше от бдителния надзор на Помпей Страбон. За негово нещастие обаче отпуските скоро се превърнаха в най-неприятната част от цялата му служба. Цицерон оставаше без закрилата на младия си покровител, а чичото Секст Помпей никога не бе крил дълбокото си презрение към него. Армейският секретар ставаше жертва на всевъзможни физически издевателства, като се почне от шамарите зад ушите и ръганията в ребрата и се стигне до бруталните ритници, когато някоя работа трябва да се свърши бързо.
Един ден, когато снегът още сковаваше земята в прегръдката си, а пролетта продължаваше да е само един блян, Помпей Страбон и синът му взеха няколко кохорти със себе си и се насочиха към морския бряг на разузнаване. Скоро след зазоряване на другия ден, докато Цицерон се протягаше пред палатката на главнокомандващия и търкаше насинения си от ритниците на Секст Помпей задник, в лагера невъзмутимо нахълта група конници-марси, които сякаш се връщаха от разходка. Толкова спокойно и непринудено се държаха пришълците, че никой от римляните не посегна да извади меча си. Вместо това Страбоновият брат Секст Помпей излезе сам от палатката и с високо вдигната дясна ръка пожела добре дошли на неколцината конници.
— Публий Ветий Скатон от народа на марсите — представи се водачът на групата, докато слизаше от коня си.