— Радвам се да науча какви дрязги възникват в редиците на враговете ни — потри мазните си ръце Помпей Страбон.
— Имай предвид, че тази цялата история ти я разправям, за да се увериш с ушите си до каква степен са решени да се защитават жителите на Аскулум — възрази му най-любезно Скатон. — Тъй и тъй ще подочуеш нещо за случилото се, най-добре да ти разкажа нещата такива каквито са.
— И какво се случило по-нататък? Двамата се сбили на форума може би?
— Точно така. За всички станало пределно ясно, че Видацилий не е съвсем с всичкия си. Започнал да нарича жителите на града тайни симпатизанти на Рим и накарал войниците да избият множество граждани ей така, на площада. Аскуланци веднага се хванали за оръжието и отвърнали на удара с удар. За щастие повечето войници на Видацилий навреме се усетили, че ще се очертават трагични събития, затова се измъкнали далеч от форума. По тъмно им отворили вратите и над деветнайсет хиляди пиценски войски се измъкнали от обсадения град; Секст Юлий тъкмо бил умрял и римляните решили по-добре да му отдадат последна чест, отколкото да гледат движенията на противника.
— Хм! — изсумтя недоволно Помпей Страбон, но махна с ръка. — Продължавай.
— Видацилий удържал форума и здраво се укрепил на него. Бил донесъл със себе си доста храна и сега решил да организира пир. Навярно под командването му са били останали седем-осемстотин души, които да му правят компания на трапезата. В същото време той наредил да се издигне огромна погребална клада. Когато пиршеството било в разгара си, изпил чаша отрова, изкатерил се на кладата и собственоръчно я подпалил. Докато хората му си тъпчели търбусите, Видацилий горял пред очите им! Разправят, че гледката била смразяваща.
— Луд като галски ловец на глави — не сдържа възхищението си Помпей Страбон.
— Точно така — съгласи се Скатон.
— Значи твърдиш, че градът няма да се предаде.
— Ще се бият до последния човек.
— Едно нещо мога да ти обещая, Публий Ветий, когато войските ми влязат в Аскулум Пицентум, ако вътре наистина не са измрели до последния човек, ще им стане тъжно, че не са последвали другарите си — закани се римлянинът, захвърли оглозгания кокал и отново избърса ръце в дрехата си. Знаеш ли как ме наричат пиценци?
— Не мисля, че съм чувал.
— „Карнифекс“. Касапина. Трябва да знаеш, Публий Ветий, че се чувствам изключително горд с това име — похвали се Помпей Страбон. — През живота си съм получавал не един и два прякора. Това, че ми викат Страбон, не иска обяснение — то си е очевидно защо. Но когато бях малко по-голям, отколкото е сега синът ми, служих като младши офицер заедно с Луций Цина, Публий Луп, братовчед си Луций Луцилий и скъпия си приятел Гней Октавий Рузон, когото виждаш на тази маса. Бяхме в щаба на Карбон по време на онзи ужасен поход срещу германите в Норик. Не бях голям любимец на колегите си кадети. Става дума на всички без Гней Октавий Рузон. Ако и той не ме бе харесвал тогава, сега нямаше да бъде висш легат в армията ми! Та както и да е, останалите кадети ми лепнаха още един прякор, освен Страбон. Започнаха да ми викат Менецес. По пътя за Норикум бяхме минали през родния ми дом и кучите синове взели, че видели готвача на майка ми, който също като мен е кривоглед. Та този същият готвач се казваше Менецес. И онова хитро копеле Луцилий, как не го беше срам, та майка ми му се пада леля, ме кръсти Гней Помпей Страбон Менецес, намеквайки, че истинският ми баща е бил готвачът. — Той въздъхна така, че на околните им настръхна косата от ужас. — Носех прякора с години. Сега обаче ме наричат Гней Помпей Страбон Карнифекс и ми звучи много по-добре. Страбон Касапина.
Скатон не само не се плашеше от приказките на домакина си, но дори видимо се отегчаваше от разказа му.
— В крайна сметка какво означава едно име? — попита. — Мен не са ме кръстили Скатон, защото съм се родил във водите на фонтан, а защото като малък съм бил голям лигльо.