Помпей се усмихна на шегата му, но скоро отново се навъси.
— Така и не разбрах какъв вятър те е довял в лагера ми Публий Ветий Лигльото?
— Дошъл съм за преговори.
— Да не би да ви е омръзнало да воювате?
— В интерес на истината, да. Не става дума, че ще се предаваме — ако трябва още да воюваме, ще воюваме, — но както и да гледам на нещата, едно е сигурно: Италия загива. Ако се биехме не срещу Рим, а срещу някой нашественик, никога не бих преговарял. Но аз съм жител на Италия, тъй както и римляните са жители на Италия. Мисля, че е крайно време и двете воюващи страни да спрат разрухата, преди да не е останало какво да се спасява, Гней Помпей. Лекс Юлия де цивитате Латинис ет социис дандия е решителна крачка напред. Макар и Цезаровият закон да не се отнася до народите, които се вдигнаха на оръжие срещу Рим, забелязвам, че в лекс Папирия Плавция не съществува клауза, която да попречи на мен или на който и да било мой сънародник да поиска римско гражданство. Единственото условие е да хвърля оръжието и да се явя лично пред някой римски претор. Същото важи и за войниците ми.
— И какво точно искаш от мен, Публий Ветий?
— Да ми позволиш мирно да премина покрай лагерите ти — този тук и другия под стените на Аскулум. Между Аскулум и Интерокреа армията ми ще се разпръсне, ще хвърлим оръжията и доспехите си във водите на Авент. От Интерокреа нататък обаче ще се нуждая от въоръжена закрила за себе си и войниците си по целия път до Рим и преторския съд. Искам също така да ми дадеш писмен документ, удостоверяващ пред претора, че съм спрял въоръжените действия срещу Рим и съм получил личното ти съгласие да получа заедно с цялата си армия римско гражданство.
Настъпи продължително мълчание. Цицерон и младият Помпей, които седяха в единия край на масата, се заеха подробно да изучават лицата на своите сътрапезници.
— Баща ми няма да се съгласи — прошепна Помпей.
— Защо?
— Защото му трябва да спечели някоя голяма битка.
„Дали наистина подобни желания и капризи решават съдбата на племената и народите по Земята?“ — зачуди се Цицерон.
— Разбирам добре какво искаш от мен, Публий Ветий, и защо го искаш — отговори най-сетне Страбон. — Но не мога да се съглася. Твърде много римска кръв е текла по меча ти, по мечовете на войниците ти. Ако наистина искате да се явите пред претора в Рим, ще ви трябва да се биете през цялото време с армиите ми.
Марсът се надигна от мястото си и плесна с две ръце по бедрата си.
— Е, поне си струваше да опитам — сбогува се той с домакина си. — Благодаря за гостоприемството, Гней Помпей, но е време да се върна при армията си.
Марсите яхнаха отново конете си и потънаха в мрака; Помпей Страбон изчака чаткането на копитата да заглъхне в далечината и нареди тръбачите да свирят сбор. Лагерът започна да се готви за бой.
— Ще нападнат утре, навярно от две страни едновременно — предрече малкият Помпей, докато бръснеше с острието на меча си сребристите косъмчета по ръката си. — Ще падне голямо сражение.
— Аз какво да правя? — попита нещастно Цицерон.
Помпей прибра меча си и понечи да се излегне на походното си легло; останалите кадети изпълняваха заповеди из целия лагер, затова двамата с Цицерон бяха оставен сами в палатката.
— Ще си облечеш ризницата, ще си сложиш шлема, ще препашеш меч и нож и ще забиеш копието и щита си пред палатката на главнокомандващия — обясни му развеселен той. — Ако марсите пробият през редиците ни, Марк Тулий, ти ще си този, който ще защитава лагера от тях!
Но марсите не успяха да пробият. Цицерон слушаше звъна на оръжията и виковете на сражаващите се някъде в необятното пространство около лагера, но иначе нищо не видя от бойните действия. Най-накрая по пътя се зададоха Помпей Страбон и синът му, яхнали коне. Видът им издаваше огромна умора, по оръжията им се стичаше кръв, но си личеше, че са изключително щастливи.
— Фравк, легатът на Скатон, е мъртъв — похвали се Помпей пред Цицерон. — Справихме се с марсите, че и с много пиценци покрай тях. Скатон успя да се изтегли с шепа от хората си, но е лишен от всякакъв достъп до пътищата наоколо. Ако иска да се върне у дома в Марувиум, трябва да мине през най-трудното — планините, където няма нито къде да почине, нито какво да яде.
Цицерон преглътна.
— Изглежда, баща ти е специалист по обричането на вражите войници на гладна смърт.
— Чак ти иде да повърнеш, нали така, Марк Тулий? — засмя се Помпей и дружески го потупа по рамото. — На война като на война, това е. Ако можеха, и те щяха да постъпят по същия начин с нас. И да ти става лошо, и да не ти става, нищо не можеш да промениш. Като те гледам как приемаш нещата, ми идва наум, че колкото по-интелигентен е човек, толкова повече изгубва страстта си към войната. Толкова по-добре за мен! Не ми се ще, когато един ден застана лице в лице с врага си, той да се окаже интелигентен колкото теб. Истински късмет е и за Рим, че хората като мен и баща ми са много повече от тези като теб. Всичко, което е постигнал Рим, го е постигнал със сила. И все пак на Форума също трябва някой да управлява, нали? Именно там тепърва ще блестиш ти.