Тази пролет и Форумът заприлича на бойно поле, защото Авъл Семпроний Азелион реши да настъпи римските лихвари. Дори по времето на Втората пуническа война, когато Ханибал бе окупирал цяла Италия и практически бе изолирал Рим от останалия свят, финансовото положение на държавата и на нейните поданици не беше познало подобно падение. Парите постоянно изчезваха от обръщение, задържани от предвидливи сметкаджии, докато хазната лека-полека се изпразни съвсем. Не съществуваше и най-малката надежда да се напълни отново. Дори онези части от Кампания, които все още се намираха в римски ръце, бяха жертва на такъв невъобразим хаос, че никой не можеше да разчита повече на доходите от владенията си там. Квесторите хвърляха неимоверни усилия да убедят търговците да плащат мито или пристанищна такса, а едно от двете най-големи римски пристанища — Брундизиум — стоеше напълно откъснато. Естествено, че откакто се бяха вдигнали на въстание, италийците бяха престанали да плащат и данъци. Оправдавайки се със заплахата от страна на цар Митридат, Римска Азия също бавеше изплащането на предварително договорените годишни данъци, от своя страна и Витиния беше преустановила всякакви плащания. Всичко, което бирниците успееха да съберат от Африка и Сицилия, преди дори да е напуснало провинциите, отново се връщаше в кесиите на местните големци, които продаваха житото си на Рим на удвоена цена. И сякаш това не стигаше, самият Рим се бе превърнал в длъжник на една от собствените си провинции — Цизалпийска Галия, откъдето идваше огромната част от оръжейните доставки за града. Емисията фалшиви денарии, които бе пуснал в обращение Марк Ливий Друз, бяха вселили у всички римляни недоверие към металните пари и държавата беше принудена да отсече нови емисии сестерции, с които да замаже положението. Надяващи се на по-добри времена, хората със средни и високи доходи редовно прибягваха до парични заеми, което вдигна лихвата на незапомнени висини.
Авъл Семпроний Азелион разбираше от парички дела и реши, че най-добрият начин икономиката на града да се съвземе, би била да се облекчи положението на длъжниците. Методът, който той възприе за постигането на целта си, не само че привлече голям интерес, но и напълно съответстваше на римските закони. Градският претор бе изнамерил сред таблиците отдавна забравения указ, че се забранява приемането на възнаграждение срещу даването на пари на заем. С други думи, заключи Азелион, лихвата върху заеманите пари била напълно незаконна. Това, че древният закон е бил пренебрегван в продължение на няколко века, а в същото време лихварството е носело печалби на не един и двама римски конници, просто говорело лошо за римляните. Той съвсем уместно изтъкна факта, че ако много конници живеят от даването на парични заеми, то няколко пъти повече са тези, които разчитат на получаването на заеми. И докато тяхното положение не се облекчало, никой в Рим не можел да разчита на финансов просперитет. Броят на лошите кредити нараствал с всеки изминат ден, длъжниците отдавна не можели да свързват двата края, а откакто заедно с всички трибунали в града затвориха и съдилищата за банкрут, заемодателите открито прибягваха до насилствени методи, за да си върнат дължимото.
Преди обаче Азелион да е успял да върне в действие забравения стар закон, лихварите в Рим разбраха за намеренията му и се явиха пред него с молбата да възстанови съдилищата за банкрут.
— Какво? — хвана се той за главата. — Рим преживява най-дълбоката криза в цялата си история след похода на Ханибал, а хората, застанали пред мен, настояват нещата да се влошат още повече? Ако искате да знаете личното ми мнение, вие сте банда изпечени мошеници, лишени от капчица морал и съчувствие към страданията на съгражданите си! Затова единственото, което ще ви кажа, е да вървите на майната си! Ако ли не, наистина ще се принудя да отворя нов трибунал — този, на който всички вие ще бъдете подведени под отговорност, задето сте давали заеми срещу лихва!