— Ти какво очакваш? — попита Гай Марий малкия Цезар, докато двамата правеха своята всекидневна разходка из перистила. — Лихварите всичко са успели да потулят.
— И Луций Декумий така казва.
Марий се спря и попита строго:
— Ти често ли разговаряш с този разбойник, малки Цезаре?
— Често, Гай Марий. От него човек може да научи каквото си поиска.
— А едно момче да чуе неща, които не са за неговите уши…
Цезар се усмихна.
— Не може да раста в Субура, а ушите ми да слушат как се говори в Палатина. Пък и вече съм свикнал на всичко, не виждам какво повече биха могли да чуят.
— Брей! — потупа го по главата тежката дясна ръка на чичо му.
— Тази градина е много малка за нас, Гай Марий. Ако искаш някога да си възвърнеш контрола над лявата си половина, трябва да ходиш повече и по-дълго — скара му се момчето.
Но не беше Марий човекът, който щеше да си замълчи при подобно предизвикателство.
— Няма да позволя Рим да ме гледа в подобно състояние!
Малкият Цезар нарочно остави великия Марий да направи няколко крачки практически без помощта му. Когато пролича, че падането е неизбежно, момчето веднага го подхвана отново и с измамна лекота го върна в равновесие. Всеки път Марий се чудеше откъде се е взела толкова сила в крехката снага на племенника му, а също и как така малкият Цезар винаги знае къде точно да го подхване и как най-ефективно да използва скромните си сили.
— Гай Марий, ако забелязваш, откакто те покоси ударът, престанах да те наричам чичо. Рекох си, че с твоето обездвижване двамата сме кажи-речи в равно положение. Твоята дигнитас е намаляла, моята е нараснала. Но в някои отношения аз стоя много над теб — отбеляза заплашително малкият. — Заради майка си, а също и заради желанието си да помогна на един велик човек, аз се разделих с цялото си свободно време и дойдох в дома ти, за да ти помогна да се изправиш на крака. Когато ти предложих да ти чета книжки, ти отказа, а колкото до твоите разкази, вече си приключил с тях. Научих всяко цветенце, всяко храстче, всяко буренче в цялата ти градина! И ти го казвам съвсем прямо — това, което правим, няма никакъв смисъл. Утре излизаме от къщи и се разхождаме по Кливус Аргентариус. Ако искаш, ще тръгнем нагоре към Марсово поле, ако искаш — надолу, през Порта Фонтиналис. Но едно е сигурно, утре излизаме на разходка из града!
Черните въглени, които обикновено се криеха дълбоко под гъстите вежди на Марий, сега застрашително се показаха и се впиха в хладните сини очи на малкия Цезар; колкото и да не искаше да го признае, винаги се сещаше за Сула, когато гледаше племенника си. Сещаше се и за онези тайнствени диви котки, които ловецът понякога среща в гората и които вместо жълти, имаха бледосини ириси, обкръжени с тъмни контури. Точно такива бяха очите на Цезар. Ако за котките се казваше, че идват от Подземния свят, откъде ли идваха хора като него?
В продължение на няколко минути двамата стояха и се гледаха мълчаливо.
— Аз няма да изляза! — отсече най-накрая Марий.
— Ще излезеш.
— Боговете да те приберат при себе си, Цезаре! Не мога да отстъпя пред някакво си момче! Толкова ли не можеш да измислиш някой по-дипломатичен начин да ме тормозиш?
В погледа на Цезар заиграха весели искрици, които стоплиха душата на чичо му — Сула никога не би бил способен на подобна промяна.
— Когато човек се пазари с Гай Марий, не може и дума да става за дипломатичност. Дипломатичният език си остава за дипломатите. Ти не си дипломат и толкова по-добре. Когато кажеш нещо, всички знаят как да го възприемат и до недоразумения не се стига. Това е причината, заради която толкова те харесвам.
— Никога няма да отстъпиш, ако ти кажат „не“, нали така, момче? — Марий усещаше, че повече няма сили да спори. Детето срещу него знаеше как да сменя настроенията си, и то все в своя полза. Виж, то беше голям дипломат!
— Прав си, никога не отстъпвам.
— Добре тогава, момче, ела да седнеш при мен. Ако утре ще излизаме, значи не бива да се преуморявам отсега. — Марий шумно се покашля. — Какво ще кажеш да се кача на някоя закрита носилка и да отидем така до Вия Ректа? Там ще сляза и двамата ще се разхождаме, колкото сърце ни иска.
— Ще отидем и до Вия Ректа, Гай Марий, но пеш.
За известно време двамата мълчаха; Цезар не помръдна от мястото си. Почти от първия миг, когато дойде да гостува на Марий, момчето бе забелязало колко се дразни великият мъж от многото шаване покрай себе си; когато Цезар бе споделил това наблюдение пред майка си Аврелия, тя просто отвърна, че ще е най-добре, ако използва случая и наистина се отучи да се върти на едно място. Цезар можеше да командва Гай Марий, но на майка си дума не можеше да каже!