Това, което се искаше от малкия Цезар, естествено нямаше да се хареса на никое момче на неговата възраст. Всеки ден, след като свършеше с уроците при Марк Антоний Гнифон, вместо да отиде някъде с приятеля си от отсрещния апартамент Гай Маций, той трябваше да ходи на гости на чичо си Марий, за да му прави компания. Не му оставаше минутка време за самия него, тъй като майка му строго го наблюдаваше, а жена като нея се бе научила да цени времето.
— Това е твой дълг — бе му заявила тя в един от редките случаи, когато Цезар все пак бе поискал да излезе с Гай Маций. Обикновено ставаше дума за някое забележително събитие на Марсово поле: като например избирането на конете за октомврийските надбягвания или последните репетиции на гладиаторите преди погребалните игри на следващия ден.
— Но аз цял живот ще имам да изпълнявам някакъв дълг! — опитваше се да възрази на Аврелия. — Нямам ли право от време на време да забравя за задълженията си?
На което майка му неизменно отговаряше:
— Не, Гай Юлий. Дългът те преследва навсякъде и по всяко време. Нито за миг не бива да поставяш себе си над задълженията, които си поел.
И така той послушно тръгваше на поредното гостуване у Гай Марий. По пътя не си позволяваше да се отклони по претъпканите улици на Субура и в същото време внимаваше да не пропусне някой познат, без да му се е усмихнал или без да го е поздравил. Когато минаваше покрай книжарниците на Аргилетум, Цезар неизменно забързваше, да не би да се изкуши да влезе вътре. Всичко това беше плод единствено на възпитанието, което майка му бе дала: никога не се шляй, никога не си пилей времето за глупости, никога не си давай незаслужена почивка дори когато става дума за книги; и в същото време: винаги се усмихвай, винаги поздравявай хората, които познаваш, а също и тези, които за пръв път виждаш.
Понякога, тъкмо преди да почука на вратата на Гай Марий, Цезар се спираше и внезапно се затичваше нагоре по стълбите на кулата Фонтиналис, откъдето се виждаше цялото Марсово поле. За няколко минути застиваше на перилото и се замечтаваше как играе с другите деца, как в ръката му е дървеният меч и той учи да го върти в защита, да мушка в атака, да сече главите на сламените плашила; как след това ще мине по Вия Ректа и ще открадне някоя репичка от зеленчуковите градини или пък ще се включи в поредното масово боричкане в прахта. Но тъй като знаеше, че мечтите му никога няма да се сбъднат, Цезар се отдръпваше от гледката на детските изкушения и като прескачаше през две-три стъпалата на кулата, заставаше отново пред къщата на Гай Марий, преди някой да се е сетил, че закъснява.
Цезар много обичаше леля си Юлия, която често идваше сама да му отвори; тя винаги знаеше как да му се усмихне, а и как да го целуне! Майка му много мразеше навика хората да се целуват, за нея жестът криеше някакъв изключително отрицателен смисъл и според думите й бил прекалено присъщ на гърците, за да се смята за съответстващ на римския морал. Но за щастие леля Юлия не гледаше така на нещата. Когато се навеждаше над него, за да го целуне по устата, тя никога не извърташе в последния момент глава, както правеха други, за да го целуне по бузата или брадичката. Всеки път момчето жадно поемаше дъх, за да усети възможно най-дълбоко прекрасния й дъх. Десетилетия по-късно, когато леля му вече нямаше да е между живите, застаряващият Гай Юлий Цезар пак щеше да се сеща за нея всеки път, когато му се стореше, че някоя жена край него лъха като нея. В такива случаи сълзи на умиление рукваха из очите му, преди дори да се е опитал да ги възпре.
Всеки ден леля му даваше кратки сведения как е великият мъж.
Веднъж щеше да го предупреди: „Днес е много заядлив“, друг път да го зарадва: „Сутринта идва един приятел и го остави в прекрасно настроение“, или просто да го помоли: „Мисли, че парализата се засилва, затова не му позволявай много да унива“.
По традиция късно следобед Цезар получаваше своята вечеря у Мариеви, което беше единствената му почивка. Докато Юлия сама идваше в стаята на Гай Марий да го нахрани, племенникът й се ползваше с малко време за самия себе си. Обикновено ядеше в нейната стая, където се свиваше на кълбо на една от кушетките и се зачиташе между хапките — нещо, което не биха му позволили вкъщи. За няколко минути се потапяше в славните времена на героите или пък се залисваше с нечии стихове. Думите винаги упражняваха някакво магическо въздействие върху него. Те можеха да накарат сърцето му да запрепуска като галопиращ кон; или пък — както често ставаше с поемите на Омир — да го отведат в свят, много по-реален от този, в който се бе родил.