— Намираме се на неколкостотин метра над Тибур — съобщи Декумий и скочи от коня си, за да почине.
— Колко малък изглежда градът ни оттук! — учуди се Цина, без да може да откъсне поглед от панорамата.
Всички без Луций Декумий се придвижваха напред да видят по-добре вечния град и лека-полека ездачите се омесиха. Решен за нищо на света да не остави Марий да разговаря с Публий Клавдий, Цина умишлено поведе и своя, и неговия кон далеч от тези на кадетите.
— О, погледнете! — посочи Цезар някъде пред себе си и срита коня си да стои на едно място. — Акведуктът над Анио! Като някаква играчка! Не е ли красиво?
Думите му бяха отправени най-вече към Публий Клавдий, който изглеждаше не по-малко от Цезар очарован от гледката.
Двамата се приближиха, колкото им позволиха животните, до ръба и хем се загледаха Рим, хем се споглеждаха помежду си и се усмихваха.
Гледката наистина си струваше и докато цялата група се опитваше да различи тази или онази сграда в Рим, Луций Декумий се зае с някакви си свои работи. На колана си той носеше окачена кожена кесийка; незабелязано бръкна в тази кесийка и извади малко дървено чаталче. Двата края на чаталчето бяха свързани с някакво меко и еластично ремъче, което Луций Декумий подхвана с мъничка металическа скобка, извадена също тъй от кесийката му. Съвсем непринудено, все едно се прозяваше или се чешеше по главата, той опъна ремъчето със скобката, надигна го на височината на очите си и като се прицели за секунда-две, го пусна по посока на един конете.
Животното под Публий Клавдий изцвили от болка, изправи се на задните си крака и копитата му надвиснаха над нищото; Публий Клавдий се хвана инстинктивно за гривата му да не падне и с това съвсем изгуби контрол над него. Сякаш без да съзнава опасността за самия себе си, Цезар се наведе над главата на коня си и посегна към юздите на Клавдий. Всичко се развиваше с такава бързина, че после никой не би могъл да възпроизведе точно събитията; едно бе сигурно — че малкият Цезар действа с хладнокръвие, на което никой негов връстник не би бил способен. В следващия миг неговият кон също се подплаши и надигна предница, блъскайки с цялата си маса Публий Клавдий. И двете животни литнаха към бездната, понасяйки ездачите си. По някаква щастлива случайност Цезар успя да запази вертикално положение, разпери ръце и в последния момент се отлепи от седлото си, за да скочи обратно на скалата. Падна назад, вместо напред и с котешка пъргавина пропълзя две-три крачки, за да избяга в пълна безопасност.
Всички останали се скупчиха край ръба на скалата и с пребледнели лица се увериха, че на малкия наистина нищо му няма. Едва след това последваха примера му (между другото Цезар през цялото време запазваше по-голямо самообладание от тях) и се надвесиха над пропастта да видят разкъсаните трупове на двата коня. До тях лежеше и Публий Клавдий Пулхер. Всички се умълчаха с надеждата отдолу да се чуят викове за помощ. Но им отговори само шепотът на вятъра. Нищо не помръдваше в краката им.
— Хей, ти, я ела при мен! — чу се гласът на Луций Декумий, който подхвана Цезар за рамото и властнически го издърпа далеч от ръба. Клекна на земята и трескаво заопипва тялото на момчето от страх да не си е счупил нещо. — Защо го направи? — прошепна му той на ухото, така че само Цезар да го чуе.
— Трябваше да изглежда по-убедително — отговори му също тъй безмълвно Цезар. — За миг дори ми се стори, че конят ще се задържи на скалата. Трябваше да бъдем сигурни. Знаех, че няма да ми стане нищо.
— А откъде изобщо знаеше какво смятам да правя? Та ти дори не гледаше в моята посока!
Малкият Цезар въздъхна отчаяно.
— Ех, Луций Декумий! Добре те познавам! И много добре знам защо Марий се сети тъкмо за теб, преди да тръгнем. Да си призная, не ме интересува какво ще стане с братовчед ми, но не мога да позволя на Гай Марий да се опозори пред цял Рим. Ще се опозорим и ние, Юлиите. Едно е само да се носят слухове, друго е да има жив свидетел.
Луций Декумий притисна лице о златните къдрици на момчето и затвори очи в още по-голямо отчаяние от неговото.