За щастие Сула се намираше наблизо и когато новините за извършеното убийство го достигнаха, той повери войските си на Тит Дидий и бързо се озова в Неапол. Там щеше да преговаря лично с бунтовниците. За свой помощник взе последния си легат Метел Пий Прасчо Младши. Със забележително спокойствие той изслуша разгорещените оправдания на бунтовниците и накрая с леден глас им заяви:
— Страхувам се, че ще трябва да се примиря с факта, че по-добри моряци от вас римската морска история не познава. Иначе едва ли бих могъл да забравя позорното убийство на Авъл Постумий Албин?
Най-накрая назначи за адмирал на неаполската ескадра Публий Габиний и въпросът с бунта привърши окончателно.
През цялото време Метел Пий не се беше осмелил да продума. Отвори си устата едва когато със Сула бяха отново на път и се опитваха да настигнат легионите. С възмущение попита:
— Луций Корнелий, да не би да смяташ, че извършеното не заслужава никакво наказание?
Сула килна на една страна сламената си шапка и стрелна приятеля си с поглед.
— Да, Квинт Цецилий, смятам.
— Но за подобно деяние виновниците трябва да бъдат лишени от гражданство, да бъдат налагани с камшик!
— Да, по подобен начин биха постъпили повечето римски началници… Толкова по-зле за тях. И понеже се уверявам, че и ти самият разсъждаваш като глупав римски военачалник, ще ти обясня мотивите си да реагирам така необяснимо. То не че е трудно и сам да се сетиш… — И като започна да брои пръстите на дясната си ръка, Сула започна да изрежда: — Първо, не можем да си позволим загубата на всички тези хора. Лично Отацилий ги е обучавал и по-добра стока от тях трудно ще намериш. Второ, възхищавам се от благоразумието им навреме да се отърват от човек, който не би могъл да ги командва, както трябва, най-много би ги отвел към напразна гибел. Трето, аз не исках Авъл Албин на този пост! За жалост обаче той е бил консул и не можех по законен път да се освободя от него.
И като вдигна три пръста, Сула се извърна към смаяния Прасчо.
— Нека ти кажа нещо, Квинт Цецилий. Ако зависеше от мен, в щаба ми нямаше да остане нито един самонадеян и бездарен глупак като Авъл Албин… Нито един! Не бих се примирил нито с покойния консул Луп, за когото никой не съжалява, нито със сегашния — Катон Лициниан. Възложих командването на морските ни сили на Авъл Албин просто защото смятах, че във флотата ще стори най-малко бели. Как мога да наказвам хората, че са извършили нещо, което при подобни обстоятелства лично бих сторил вместо тях? Освен това моряците сами се поставиха в положение, в което единствено от моето благоволение зависи дали ще си запазят гражданството или не. Сега знаят, че пред тях няма друг избор, освен да се бият като лъвове заради своя началник… който иначе би могъл да ги накаже заради извършеното. И на пето място, мен не ме е грижа, дали в римската армия има крадци и убийци. Стига да се бият добре, всички легионери за мен са еднакви.
Сула нервно махна с ръка, сякаш искаше да отсече невидимите глави на противниците си. Метел Пий отвори уста да му отговори, но сериозно се замисли дали си струва и най-накрая мъдро я затвори отново.
Там, където пътят към Помпей се разделяше на две, за да стигне с едното си разклонение пред Везувийската порта, а с другото — пред Херкуланската, Сула спря легионите и им заповяда да издигнат добре укрепен лагер. Докато цялата му армия се настани зад рововете и палисадите, флотилията пристигна в устието на реката и започна да изпраща запалени главни пред крепостните стени на Помпей. Дори и най-опитният центурион в цялата римска армия да беше командвал войниците от корабите, пак не биха се справили толкова добре, колкото след извършеното убийства на бившия консул. Само по уплашените лица на войниците по крепостните кули човек можеше да съди за голямата им тревога. От всички методи за водене на бойни действия използването на огъня открай време се смяташе за най-страшния.
Това, че защитниците на града бяха пратили спешен зов за помощ, пролича още на следващия ден, когато под стените на града се появи цялата самнитска армия, превъзхождаща силите на Сула с поне десет хиляди души. Построени в боен ред, самнитите се спряха на някакви си триста крачки от лагера на римляните. Около една трета от двайсетте хиляди легионери на Сула тъкмо бяха излезли да събират фураж и стояха откъснати от началника си. С навъсено лице Сула излезе лично на палисадата и придружен от Метел Пий и Тит Дидий, се заслуша в подигравките, които вятърът донасяше откъм стените на града. Общо взето, нито те, нито идването на цялата самнитска армия не бяха му направили впечатление.