— Да се свири сбор! — нареди на двамата си легати.
Тит Дидий вече се беше обърнал на другата страна, когато Метел Пий го хвана за ръката.
— Луций Корнелий, не можем да излезем и да се бием очи в очи с тези пълчища! — извика от уплаха Прасчо Младши. — Ще ни насекат на парченца!
— Но не можем и да не излезем да се бием очи в очи с тях — отвърна му сухо. — Насреща ни е Луций Клуенций, а той няма намерение скоро да си тръгва. Ако го оставя да построи лагер като нашия, ще се повтори цялата история от Ацера. А аз няма да позволя четири римски легиона да останат в продължение на месеци на едно място, докато на цяла Италия й се вдига самочувствието. Нека се знае, че Рим е способен да си върне със собствени сили всичко, което досега му е било отнето през войната! И ако това не ти се струва достатъчно обяснение, Квинт Цецилий, нека ти напомня, че когато частите, пратени за фураж, се завърнат при лагера, те ще се окажат съвсем сами срещу цялата самнитска армия. Вече няма как да ги предупредим за пристигането на врага, а те няма как да се измъкнат от клането, което им се готви!
Дидий също изгледа колегата си Метел с нескрито презрение и издърпа ръката си от неговата.
— Отивам да свикам сбор — заяви.
За пръв път от много време насам Сула смени сламената си шапка с истински боен шлем. С пъргава походка се изкачи на дървената трибуна в центъра на лагера и се обърна към войниците, които му бяха останали под ръка — по-малко от тринайсет хиляди души.
— Всички добре разбирате какво ви чака! — викаше той с пълно гърло. — Тълпа от самнити, които ни превъзхождат почти три пъти в численост! Но на Сула вече му омръзна да гледа как римските легиони ядат бой от някакви си самнити; омръзна му да гледа как някакви си самнити се разпореждат като с бащиния с римски градове! Можем ли още да се гордеем, че сме римляни, когато цял Рим отстъпва пред самнитските разбойници? Не можем. Нека наново докажем какво значи да си истински римлянин. Нека Сула им покаже на тези диваци какво е това римска армия! Ако трябва, и сам ще изляза да се бия, но вие дали ще ме оставите сам? Дали, питам. Няма ли и вие да дойдете след мен? Нима по-малко от мен се гордеете, че сте римляни? Нима на вас не ви е омръзнало да слушате за самнитските безчинства?
Армията му отговори като един човек. Сула трябваше да изчака няколко минути, преди да продължи.
— Те трябва да си вървят! — изкрещя той още по-силно. — Всички самнити трябва да си заминат! Помпей е наш град! Самнитите, които сега са се разположили зад стените му, са избили хиляди римски граждани; същите тези убийци още се топлят на сигурно и си въобразяват, че трийсетхилядната им армия ще ги защити. Затова и са се осмелили да си покажат носовете, да ни се подиграват, да ни се плезят и да замерват с камъни! Е, нека им докажем, че напразно се надяват! Нека се изправим очи в очи срещу самнитската пасмина, и то преди другарите ни да се върнат от обиколката си. Когато предните им редици се приближат до лагера, нашите бойни викове ще ги подканят и те да грабнат оръжието и да ни помогнат! Чувате ли ме какво ви говоря? Трябва да устоим на самнитите, докато другарите ни се завърнат. Когато те пристигнат, сигурен съм, че като истински римляни ще се хвърлят в гърба на врага, за да го смажат!
Словата на пълководеца отново бяха посрещнати с възторг. Сула слезе от трибуната с гол меч в ръка и начело на добре построена колона войници се втурна към предния изход на лагера. Други две колони се насочиха към страничните.
Толкова светкавично се разгърнаха силите на римляните, че Клуенций, който дори и не предполагаше такава бърза развръзка, едва има време да подреди войските си за отбрана. Хладнокръвен и смел, той добре водеше командването на войските си и нито за миг не отстъпи спечеления терен. Още при първата неуспешна атака срещу самнитските редици римляните бяха готови да се огънат под численото превъзходство на противника, но Сула, застанал все тъй в най-предната редица, не отстъпи дори на сантиметър. Войниците му пък, като го гледаха как се сражава като обезумял, забравиха всякаква мисъл за отстъпление. В продължение на цял час римляни и самнити се държаха за гушите и безмилостно се колеха едни други. През продължителната война генералните сражения се бяха оказали недостатъчни да решат изхода на конфликта; точно днес обаче и двете страни разбираха, че ако се оставят да бъдат победени, нищо чудно повече никога да не стъпят на крака.