Твърде много опитни бойци намериха смъртта си в това решително сражение, но точно когато Сула се замисляше дали да даде сигнал за отстъпление или да осъди легионите си на геройска смърт, самнитските редици изведнъж се изкривиха, враговете започнаха да се отдръпват встрани и да се събират. Римските части, тръгнали за фураж из областта, най-сетне се завръщаха и със свежи сили се хвърляха в борбата. Щом усети, че самнитите са ударени в гръб, Сула започна да крещи, че Рим е непобедим, и поведе легионите напред. Но Клуенций успя да удържи войската си и твърдо защитаваше всяка педя земя. В продължение на цял час самнитите не искаха да се примирят с поражението. Едва когато предводителят им се увери, че битката е изгубена, той подреди частите си в колона и с меч в ръка си запроправя път сред малочислените римски части откъм тила си. Щом се измъкнаха от вражия обръч, самнитите се насочиха към близкия град Нола.
Дълго време Нола представляваше символът на италийското предизвикателство срещу римската власт. Всички в Рим знаеха за трагичната участ на войници и офицери, които жителите на града бяха държали гладни в свинската кочина, затова Нола повече не можеше да рискува. Когато Клуенций се появи пред портите на града начело на повече от двайсет хиляди самнитски войници, когато на по-малко от два километра зад гърба им бързаха да ги стигнат легионите на Сула, ноланците просто отказаха да отворят. Горе, на върха на високите, наскоро доукрепявани и наглед непревземаеми крепостни стени стояха градските магистрати и с безразличие слушаха напразните молби на Луций Клуенций. Едва когато предните редици на римляните се показаха и се приготвиха за атака, вратите, пред които Клуенций беше застанал, като по чудо се отвориха. Но това беше една от малките градски порти, неспособна да пропусне цялата самнитска армия за толкова кратко време. Колкото и да умоляваха събратята си за помощ, магистратите останаха глухи.
Ако под стените на Помпей се беше водило равностойно сражение, то това при Нола се превърна в същинско клане. Смаяни от предателството на ноланците, притиснати между кулите на крепостта, където дори не можеха да се разгърнат в боен ред, самнитите претърпяха катастрофално поражение. Лично Сула закла злощастния Клуенций, който така и не се съгласи да се скрие в крепостта, когато огромната част от армията беше обречена на гибел.
Това беше един от най-щастливите дни в живота на Луций Корнелий Сула. На петдесет и една години той най-сетне беше получил върховното командване на цяла една римска армия и беше спечелил първата си голяма победа. И то каква победа! Като боядисан в червено от кръвта на убитите врагове мечът на главнокомандващия висеше в дясната му ръка и сякаш със собствени очи наблюдаваше зрелището, в което допреди малко бе взимал участие. Потен и прашен, Сула огледа за последно бойното поле, свали шлема си и го хвърли с радостни викове към небето. В ушите му още отекваше звънът на оръжията, тътенът на великата победа, който заглушаваше стоновете на ранените самнитски войници и лека-полека се артикулираше в четирите срички, които всеки римски пълководец мечтаеше да чуе:
— Им-пе-ра-тор! Им-пе-ра-тор! Им-пе-ра-тор!
Още веднъж и още веднъж легионерите поздравяваха с мощния си рев своя предводител, извел ги към бляскавата победа. Не беше вече човек като другите Луций Корнелий — спечелил си беше званието император, което никой повече не можеше да му отнеме… Или поне така си мислеше, докато се усмихваше широко на съдбата и влажните му от пот руси кичури изсъхваха на гаснещото слънце. Душата му преливаше от радост, в съзнанието му се повтаряше една и съща фраза, която нямаше как да изрече на глас: „Аз, Луций Корнелий Сула, доказах без сянка на съмнение, че човек с моите невероятни способности може да научи дори онова, което не е заложено в кръвта му… Да спечели и най-важните сражение за своя роден град! О, Гай Марий, само почакай да видиш! Ако ще и на смъртно легло да са те сложили, не умирай, преди да съм се върнал в Рим. Нека ти покажа колко си бъркал с прибързаните си думи! Аз съм твой равен! А в годините, които тепърва ще дойдат, смятам да те задмина. Името ми ще се издигне като кула над твоето, както и би трябвало. Защото аз съм патрицият Корнелий, а ти си оставаш един обикновен селянин, дошъл от латинската провинция.“