Предпочете второто и спокойно изчака високият Канулей да застане пред него и да положи венеца върху червеникавозлатистата му коса.
След това Тит Дидий, Метел Пий, Лукул и центурионите отдадоха почест на предводителя си, усмихнаха му се срамежливо и си заминаха. Сула остана сам с лице, обърнато към залязващото слънце. Толкова беше крехък венецът, че дори не го усещаше на главата си. Сълзите му течаха и размиваха кръвта от лицето му. Душата му беше изпълнена с радост и триумф, което не му позволяваше да мисли за нищо друго и дори го плашеше дали щастието няма да го покоси на място. Пък имаше ли смисъл повече да живее? Какво повече можеше да очаква от живота? В този миг се сети за своя покоен син и преди да се е насладил докрай на величествения миг, нещо го сграбчи за сърцето и той се свлече на колене, за да се разридае с пълен глас.
Някой му помогна да се вдигне на крака и като избърса сълзите и мръсотията от лицето му, го прегърна през кръста и го отведе до един голям камък край пътя за Нола. С чужда помощ Сула се настани на камъка, а мъжът се разположи до него. Беше Луций Лициний Лукул, най-висшият сред военните трибуни в армията.
Слънцето вече се беше скрило зад хоризонта на Тосканско море. Най-великият ден в живота на Сула вървеше към своя край и земята се обгръщаше в мрак. Победителят на самнитите отпусна безпомощно ръце, въздъхна тежко на няколко пъти и си зададе отново вечния въпрос: „Защо никога не съм щастлив?“
— Не мога да ти предложа нито вино, нито дори вода, Луций Корнелий — изрече Лукул. — От Помпей дотук сме тичали да догоним Клуенций.
Сула въздъхна и се изправи.
— Ще оживея, Луций Лициний, не се бой. Както каза една моя приятелка, винаги има работа за вършене.
— Работата ние ще я свършим, ти почивай.
— Не мога. Аз съм главнокомандващият, аз трябва да се трудя там, където се трудят подчинените ми. Само минутка и ще се оправя съвсем. То всъщност и нищо ми нямаше, докато не се сетих за сина си. Той умря, нали знаеш…
Сълзите отново напираха в очите му, но успя да ги спре.
Лукул нищо не отговори, само гледаше някъде пред себе си.
Сула познаваше бегло младежа; знаеше, че през декември са го избрали за военен трибун, че е прекарал последните няколко месеца в Капуа и едва броени дни преди похода срещу Помпей са го сложили начело на легион. И все пак му се струваше някак коренно променен; сякаш от безбрадо момче се беше превърнал за няколко часа в зрял мъж. Предусещаше, че младият Лукул ще стане една от големите фигури в Рим.
— Нали двамата с брат ти Варон Лукул дадохте под съд Сервилий Авгура преди десет години? — попита изведнъж Сула.
— Точно така, Луций Корнелий. Авгура беше виновен за публичния позор и смъртта на баща ни, за разсипването и разграбването на цялото семейно богатство. Но си плати за греховете — рече. Лицето му светна при тези думи, а на устните му се появи лукава усмивка.
— Беше по време на сицилианската война с робите. Сервилий Авгура наследи баща ти на поста управител на Сицилия. И щом се върна в Рим, го осъди.
— Точно така.
Сула се надигна от камъка и му подаде дясната си ръка.
— Е, Луций Лициний, трябва да ти благодаря. Предполагам, че венецът от трева е бил твоя идея?
— О, не, Луций Корнелий, нищо подобно. За всичко са виновни центурионите! Те ми обясниха, че корона граминея се връчва не от римските магистрати, а от личния състав на армията. Доведоха ме само защото на церемонията трябва да присъства и изборен трибун. — Той се усмихна. — Е, предполагам, че не всеки ден се обръщат с речи към началника си! Затова и се съгласих да говоря вместо тях.
Два дни по-късно армията на Сула се беше завърнала обратно в лагера пред Помпей. Всички бяха толкова уморени, че дори хубавата храна, която получиха в походната кухня, не успя да им направи впечатление. В продължение на двадесет и четири часа никой не посмя да отвори уста, да не би да разбуди заспалите дълбоко офицери и войници. Сякаш бяха изгорили живите пред Нола, а в лагера се бяха настанили загиналите от бойното поле.