Сула вървеше като владетел, сякаш за последните няколко часа бе излязъл от кожата си на римски гражданин и се превръщаше в легендарен цар. На поздравленията, които се сипеха от всички страни, той отвръщаше с едва забележимо кимване, очите му не издаваха с нищо ликуването на душата му. Консулът се бе оказал най-сетне в най-мечтания миг от живота си; беше попаднал в своя ден. Това, което най-много го учудваше, беше способността му да различава сред тълпите от зяпачи съвсем конкретни лица, лица на познати и непознати. Тук щеше да зърне красива жена, там — благовиден старец или пък детенце, качено на раменете на баща си, или екзотичен чужденец… или Метробий. Сула едва не се закова на едно място от изненада. С усилие продължи напред. Приятелят му се беше примирил с положението си да бъде просто човек от тълпата. Скромното му, дискретно присъствие както винаги издаваше голямата му преданост. По красивото му лице не се забелязваше нищо, с което да издаде, че героят на деня значи нещо повече за него самия. Или може би само в очите, но Сула единствен можеше да го разбере. За няколко секунди той се взря в тъжния поглед на Метробий. Сетне го задмина, оставяйки го далеч зад себе си; оставяйки го в миналото.
Когато обаче конниците, водачи на шествието, излязоха при Кладенеца на комициите и завиха надясно, за да поемат между храма на Сатурн и дългата колонада срещу него, приютяваща статуите на дванадесетте богове, всички изведнъж се спряха и като обърнаха глави по посока на Кливус Аргентариус избухнаха в нови аплодисменти, много по-сърцати и оглушителни от тези, с които бяха удостоили консула Сула. Самият Сула усети промяната в настроението, но сам не можеше да види какво точно се е случило. По гърба му изби ледена пот. Някой му открадваше тълпите, при това пред собствените му очи! Защото множеството, което се бе покатерило по съседните покриви, сякаш вече не забелязваше тържественото шествие, ами насочваше цялото си внимание някъде в далечината и радостно махаше с ръце към тайнствения си любимец.
Сякаш през целия си живот Сула не бе играл толкова трудна роля, колкото съдбата му възлагаше днес; при целия гняв, който го обземаше отвътре, той не биваше да промени ни най-малко тържественото си изражение, не трябваше да забрави за царствените си кимвания, дори за блясъка в очите си. Шествието скоро продължи пътя си към Капитолия. През цялото време, докато пресичаше просторния площад, Сула не ускори крачка от нетърпение, нито веднъж не понечи да извие врат, за да погледне над главите на ликторите. Нека чудовището, което го чакаше в долния край на Кливус Аргентариус, за да му отнеме ликуващите тълпи, нека хищникът, дошъл да го лиши от единствения ден от живота, който Сула бе счел за свой, почака! Той щеше да му даде да се разбере.
Най-накрая скритият враг се показа. Гай Марий! Придружен както винаги от момчето, облечен в тога претекста. Като консуларен сенатор видният римлянин чакаше да се присъедини към групата, следваща Сула и Помпей Руф.
Най-сетне се беше наканил да се върне към обществения живот. Щеше да присъства на тържествената церемония пред храма на Юпитер, за да вземе след това лично участие в първото годишно заседание на Сената на върха на Капитолия. Гай Марий. Гай Марий, военният гений. Гай Марий, героят на Рим.
Когато Сула се изравни с него, Гай Марий почтително му се поклони. Колкото и да му се искаше да го убие, Сула се обърна към него и на свой ред му се поклони. Никой, дори Гай Марий, не биваше да прозре какво кипи в душата му. Докато двамата бивши приятели се поздравяваха, наобиколилата ги тълпа започна с нови сили да крещи от радост, да поздравява великите мъже и да бърше сълзи от умиление при тази сърдечна среща между двамата. Когато Сула на свой ред зави наляво и мина покрай храма на Сатурн, за да изкачи Капитолия, Гай Марий мирно и тихо зае мястото си сред останалите сенатори, без да се разделя с малкия си придружител. Дотолкова се беше възстановил, че повечето хора около него дори не забелязваха лекото му накуцване с левия крак. Нещо повече, Марий нарочно размахваше тежките гънки на тогата си, за да се убедят всички, че лявата му ръка също се движи свободно. Колкото до лицето му, човек като Марий не биваше вече да се притеснява, ако околните се плашеха от замръзналата му усмивка.