Нямаше и две седмици, откакто се бяха оженили, и младото семейство се премести в една от огромните къщи в западния край на Палатина с изглед към Големия цирк и в близост до храма на Великата майка. Фреските в къщата бяха по-пищни дори от тези в осиротелия дом на Марк Ливий Друз, колоните в перистила бяха от чист мрамор, подовете представляваха най-великолепните мозайки в цял Рим, а скъпата мебелировка повече подхождаше на някой източен дворец, отколкото на скромното жилище на римски гражданин. Сула и Далматика се гордееха най-много с масичката си от лимонено дърво, боядисана в електриково синьо и положена върху масивен златен постамент, представляващ двойка преплетени делфини. Масичката представляваше сватбеният подарък от страна на Метел Пий.
Да напусне къщата, където бе прекарал последните двайсет и пет години от живота си, бе за Сула още една промяна, която цялото му същество горещо желаеше. Най-после убиецът на Клитумна и Никополис щеше да избяга от призраците им, досадният Стих повече нямаше да го преследва в таблиния, Юлила, Марция и Елия, събрали се сякаш да изсмучат кръвта от жилите му, щяха да бъдат напълно забравени. И ако Сула не можеше да забрави за сина си, починал на кушетката в собствената му дневна, то поне нямаше да минава повече пред зеещата врата на детската стая, за да си спомня с мъка радостния смях на голото момченце, дебнещо да изненада баща си. С Далматика Сула имаше най-после шанс да започне всичко наново.
Ако тя не съществуваше, той нямаше да се задържи толкова дълго в града, а в крайна сметка от присъствието на първия консул Рим само спечели. Времето, през което стоеше далеч от красивата си съпруга, Сула прекарваше в наблюдение върху въведените от самия него закони за длъжниците, както и в откриване на нови пътища за попълване на хазната. След като кръстосваше безспирно големия град и използваше всяка удала му се възможност да изстиска отнякъде пари, най-накрая успя да осигури заплатите на римските легиони (за което му помогна и Помпей Страбон, изискващ съвсем минимални суми за своите войници) и дори му останаха средства да погаси част от астрономическите дългове към Италийска Галия. За голямо негово удоволствие след време дори му се струваше, че Рим се връща към живот.
Така или иначе, през март Сула сериозно се замисли не му ли идва времето да се отдели от хубавата си, любвеобилна женица. Метел Пий отдавна беше заминал на юг, придружен от Мамерк; Цина и Корнут продължаваха да опустошават земите на марсите, а Помпей Страбон — в компанията на красивия си син, но не и на звездата на епистоларната литература Цицерон — си беше намерил работа някъде из Умбрия.
Преди да замине обаче, Сула имаше да свърши една последна работа. Понеже не ставаше дума за прокарването на закон, а и отговорността падаше върху плещите на двойката цензори, реши, че може спокойно да я свърши в последния момент. За целия си досегашен мандат двамата цензори почти нищо не бяха свършили. Причина за това бе нежеланието им да се занимават с новоизлюпените граждани от италийски произход, които законът на Пизон Фруги поставяше в твърде привилегировано за консервативните им разбирания положение. В крайна сметка новозаписаните в списъците граждани бяха прехвърляни задължително към някоя от осемте отредени за целта триби и чистокръвните римляни продължаваха да държат лостовете на властта чрез останалите двайсет и седем; но и това се струваше опасно за цензорите. За да си измият ръцете от всякакъв провал, двамата герои нарочно бяха нарушили закона, така че ако се случи нещо непредвидено, да преустановят работа и да се оправдаят с въпросната си „недопустима“ грешка. Ставаше дума за някаква незначителна и твърде мъглява церемония, която авгурите ги бяха помолили да ръководят и която цензорите нагло не уважиха. Изкушението да се спасят от политиката беше твърде голямо, затова те само чакаха удобен повод да си дадат сами оставките.