8
В цялото си управление обаче Сула беше пропуснал едно изключително важно свое задължение. Вярно, че откакто почитаемият Марк Емилий Скавър си беше отишъл от този свят, в Сената не се и намираше човек да го подсети за него. Единствено наследникът на Скавър Луций Валерий Флак опита веднъж, и то сякаш между другото, да напомни на Сула, че забравя за една от основните функции на консула, но понеже беше доста слабохарактерен, така и не посмя да настоява. Пък и самият Сула не можеше да обвинява никого в небрежност или разсеяност. Италия бе събрала в себе си цялото внимание на римския политически елит и понеже всички в града бяха попаднали в една или друга степен в капана на войната, никой и не помисляше да следи събитията извън полуострова.
Обаче до последния си дъх Скавър беше защитавал интересите на двамата детронирани източни царе — Никомед Витински и Ариобарзан Кападокийски; енергичният принцепс сенатус дори беше пратил специална комисия в Мала Азия, която да разучи ситуацията там, създадена от агресивния Митридат Понтийски. Начело на тази делегация беше поставен Маний Аквилий, някогашната дясна ръка на Гай Марий от паметната битка при Аква Секстия, после колега на Марий по време на петия му консулски мандат и най-накрая победител във войната срещу сицилийските роби. Заедно с Аквилий за римската провинция заминаха още двама пълномощници — Тит Манлий Манцин и Гай Малий Малтин, както и двамата злощастни владетели Никомед и Ариобарзан. Задачите на комисията бяха съвсем точно определени от Скавър: да се върнат двамата царе на законните им престоли и да се предупреди Митридат, че Рим няма да толерира повече нападенията му срещу съседните страни.
За да му бъде връчено това важно поръчение, Маний Аквилий дълго време беше ухажвал Скавър, а личното му финансово състояние беше много тежко вследствие на огромните загуби, претърпени в самото начало на гражданската война в Италия. От управлението си на Сицилия десет години по-рано Аквилий не беше спечелил практически нищо, като се изключи съдебното дело, повдигнато срещу него при завръщането му. Макар и да беше оправдан, репутацията му доста пострада, при това напълно незаслужено. За всичко беше виновно онова прословуто злато, което навремето баща му бе приел от бащата на сегашния цар Митридат срещу предаването под понтийска власт на половин Фригия; освен това то отдавна беше изхарчено от баща и син, нищо че Аквилий навсякъде беше сочен като богаташ — разбойник. Скавър, който винаги поддържаше тезата за унаследяването на управленските постове, си каза, че в крайна сметка татко Аквилий ще е разправял приказки на синчето си и че от всички римски политици Маний Аквилий има най-големи шансове да се намеси активно в азиатската политика. За да му изрази пълното си доверие, той дори му позволи сам да избере помощниците си.
Като следствие от тази Скаврова щедрост Римска Азия се сдоби с въпросната комисия, дошла повече да граби, отколкото да раздава справедливост. Чуждите народи можеха да си се мъчат, колкото искат, под понтийския ботуш, важното беше тримата римски сенатори да си натъпчат гушите, както подобава. Още преди да бъде уреден дори транспортът на комисията до далечна Азия, Маний Аквилий вече беше сключил много изгодна за него самия сделка със седемдесетгодишния цар Никомед, вследствие на която сто златни таланта се пренесоха от царската хазна на Витиния в банковите сметки на сенатора Аквилий. Ако не беше тази спасителна финансова операция, той дори не би могъл да замине. Заради задаващата се буря в Рим бе приет закон, забраняващ на сенаторите да напускат без позволение полуострова. А за да получи разрешение, Маний Аквилий трябваше най-напред да се оправи с многобройните си кредитори, които да изтрият името му от списъците на рострата.
След като реши, че плаването по море е по-бързо и безопасно от дългото придвижване по Егнациевия път в Тракия, комисията пристигна в Пергам през месец юни. Управителят на Римска Азия Гай Касий Лонгин дори й беше приготвил скромно посрещане.
Когато ставаше въпрос за алчност и корумпирани душички, Маний Аквилий намираше достоен конкурент в лицето на домакина си Гай Касий; и двамата обаче бяха доволни от запознанството си. Така някъде по времето, когато Тит Дидий намери смъртта си под стените на непримиримия Херкулан, в слънчев и прашен Пергам бе сключен страхотен заговор. Целта на заговора бе да се види колко злато могат да спечелят от създалата се ситуация управителят на провинцията и председателят на комисията. И двете страни смятаха, че е най-добре да се краде от страните, граничещи с Понт, които не са под прякото управление на Рим, сиреч Пафлагония и Фригия.