От Пергам сенатските писма до понтийския цар Митридат и арменеца Тигран — и в двете, се настояваше за незабавното оттегляне на войските им от Витиния и Кападокия — бяха пратени чрез куриер. Щом носителите на писмата изчезнаха зад хоризонта, Гай Касий заповяда провеждането на допълнителни учения за единствения си легион съюзнически войски, след което свика всички доброволци в провинцията. Най-накрая, придружени от скромна войскова част, пълномощниците Аквилий, Манлий и Малий заминаха за Витиния, за да положат цар Никомед на отнетия му трон. Ариобарзан трябваше да чака в Пергам, където управителят се оказа изведнъж страшно зает и дори не желаеше компанията му.
Римското могъщество продължаваше да значи много в очите на източните деспоти. Щом забеляза римските сенатори по пътя към Никомидия, Сократ веднага си събра багажа и замина за Понт. Брат му Никомед се качи на царския престол, което направи малко по-късно и кападокиецът Ариобарзан. Тримата пълномощници останаха обаче в Никомидия, където да прекарат последните седмици на безоблачното лято и да обмислят нахлуването с войски в Пафлагония — тънка ивица земя по бреговете на Евксинския понт, разделяща двете царства Понт и Витиния. За Пафлагония се знаеше поне, че храмовете й са пълни със злато, докато витинският владетел трябваше да разочарова покровителите си с противното. Всъщност, когато година по-рано старецът бягаше от Витиния, той бе взел със себе си цялото държавно съкровище; няколкото месеца обаче бяха достатъчно то да се прехвърли в сметките на различните римски майстори на обещания, като се започне с Марк Емилий Скавър (който никога не отказваше дребните подаръчета, щом са от сърце) и се стигне до Маний Аквилий.
Когато се увериха в неплатежоспособността на Никомед, тримата сенатори започнаха да се гледат с известно подозрение помежду си. При това Манлий и Малий имаха известно право да се смятат излъгани, та Аквилий отчаяно се мъчеше да открие начин как да спечели отново доверието им, без да бърка в стоте таланта, скрити на сигурно в Рим. Разбира се, от цялата работа страдаше най-много цар Никомед. Тримата знатни римляни постоянно го увещаваха да нахлуе с войската си в Пафлагония, иначе открито го заплашваха, че пак ще си изгуби престола. Гай Касий също пращаше писма от Пергам, в които подкрепяше исканията на комисията. Най-накрая Никомед отстъпи и свика под знамената малобройната си, но добре въоръжена армия.
В края на септември старият Никомед и трите римски хиени нахлуха в Пафлагония. Начело на армията стоеше лично Аквилий, който се отнасяше към витинския цар като към ненужен товар, способен само да донесе някоя беля. За да бръкне съвсем в раната на Митридат, Аквилий дори накара Никомед да прати инструкции до витинската флота и гарнизоните по пристанищата на Тракийския Боспор и Хелеспонта: отсега нататък се забраняваше всякакво преминаване на понтийски кораби от Евксинския понт в Егейско море. Смисълът на посланието беше ясен: „Да не си посмял, царю Митридате, повече да предизвикваш Рим!“
Всичко се нареди съвсем по плана на Маний Аквилий. Витинската армия предприе победоносен поход покрай морския бряг и превземаше една след друга крепости и градове, плячкосваше храмове и пазарища, за да могат римските пълномощници да си пълнят дебелите гуши. Най-накрая се предаде и голямото пристанище Амастрис, докато Пиламен, управител във вътрешността на страната, открито се присъедини към римския нашественик. След като влязоха в Амастрис, тримата римляни решиха, че е крайно време да се връщат в Пергам, оставяйки бедния витински владетел и армията му да презимуват някъде между Амастрис и Синоп, в съвсем опасна близост с границите на Понт.
Именно в Пергам около средата на ноември римляните посрещнаха делегация от страна на цар Митридат. Досега той не бе благоволил дори да отговори на Скавровото послание. Начело на делегацията стоеше някой си Пелопид, братовчед на царя.
— Братовчед ми, цар Митридат най-смирено умолява проконсула Маний Аквилий да заповяда на цар Никомед и войската му да напуснат земите на Пафлагония и да се върнат на своя територия — рече Пелопид, облечен като обикновен гръцки гражданин и непридружен от никаква въоръжена охрана.
— Искането му не може да се изпълни — отговори му Маний Аквилий, седнал на куриатния си стол. В ръката си държеше жезъла от слонова кост, признак на римския империум, а зад гърба му чакаха наредени дванадесетте ликтори, облечени в морави туники и въоръжени с брадви между дървените пръчки на фасциите. — Витиния е независима държава. Макар да се ползва със статута на приятел и съюзник на римския Сенат и народ, тя сама трябва да решава съдбините си. Не мога да заповядам нищо на цар Никомед.