Митридат дойде откъм горното течение на Меандър и щом излезе на егейския бряг, веднага свърна на север, където го чакаше един от любимите му градове — Ефес. Там той се настани и влезе в ролята си на върховен съдник. За да спечели още повече сърцата на местното население, обяви, че всички от римската въоръжена милиция, които доброволно се предадат, не само че ще бъдат помилвани и пуснати на свобода, но дори щели да получат пари, за да се върнат по домовете си. Онези пък, които най-горещо докажеха омразата си към Рим, получаваха най-високите граждански почести в родните си селища и заставаха начело на градове и области. Бяха изготвени дълги списъци на лицата, уличени в поддръжка или дори участие в римската административна власт. Най-сетне бе дошло времето, когато почтените доносници можеха да позабогатеят.
Но колкото и на повърхността да се показваше само всенародната радост на пергамци, мнозина така и не можеха да се отърсят от ужаса, навяван им от новия господар на страната. Това бяха все хора, които добре познаваха жестокостта и още по-зле — неуравновесеността на източните владетели, които под привидните ласки можеха да кроят зловещи планове. Никой обаче не знаеше кога най-после ще падне маската на Митридат и той ще покаже истинското си лице.
В края на юни и докато още се намираше в Ефес, цар Митридат изготви три заповеди; и трите бяха секретни.
Всичко около тези три заповеди го караше да се чувства щастлив. В тях беше предвидил всичко най-важно: кой къде да отиде и какво, кога и как да стори; а пред очите му вече играеха кукличките, на които така умело щеше да задвижи конците! Нека други, по-низши същества от него, се занимават с подробностите, нека те си блъскат главите в изпълнението на нарежданията му. Митридат беше горд с ролята си на всемогъщ гений, способен за броени минути да пренареди целия свят. И така, той подтичваше като малко момче из просторните зали на ефеския дворец и даваше зор на няколкостотинте писари, заети в написването, запечатването и подреждането на въпросните заповеди. Трябваше да се изготвят стотици копия, които да поемат по предназначение до края на деня. Колкото и да беше колосална работата обаче, писарите я свършиха навреме и Митридат ги подкани да излязат на двора, където да си получат възнаграждението. Щом реши, че е готова, личната му охрана преряза гърлата на всички. Мъртвите няма как да издадат тайните на господаря си!
Първата заповед се отнасяше до Архелай, нищо че той беше в немилост през последните месеци. Беше се опитал да превземе крепостта Магнезия с фронтална атака и при последвалия разгром сам бе ранен; но така или иначе Понт не разполагаше с друг пълководец, по-добър от него. Затова и Архелай щеше пръв да получи заповедта си. В писмото царят му нареждаше да поеме командването на цялата понтийска флота и да се прехвърли от Евксинския понт в Егейско море в края на месец гамелион, сиреч след месец (гамелион отговаря на римския квинктилис).
Втората заповед също беше в един-единствен екземпляр. Неин получател беше царският син Ариарат Младши, който трябваше да събере стохилядна сухопътна войска, да пресече Хелеспонта и да нахлуе в Източна Македония в края на гамелион, сиреч след месец.
Третата заповед беше размножена в неколкостотин копия, за да бъде изпратена до всеки град, до всяко село или паланка във Витиния, Катий, Фригия и цяла Западна Мала Азия. Заповедите се отнасяха до градските управници и гласяха, че в края на гамелион, сиреч след месец, всички жители на страната от римски, латински или италийски произход трябва да бъдат подложени на смърт заедно с домашните си роби.
Именно третата заповед най-много радваше своя автор; именно тя го караше да се усмихва щастливо, докато обикаля улиците на града, и да хвърля закачливи погледи на ефеските минувачи. В края на гамелион римското присъствие в Мала Азия щеше да се превърне само в спомен. А някой ден, когато Митридат успееше да се справи с цялата римска мощ и да покори самия Рим, тогава по цялата земя — от стълбовете на Херкулес до първия праг на Нил, нямаше да остане нито един жив римлянин. Нищо римско нямаше да пребъде на тази земя.
В началото на гамелион, без да разкрива никому тайните си, понтийският цар напусна Ефес и продължи пътешествието си на север към Пергам. Там му предстоеше едно от най-големите забавления в живота.
Когато римската пълномощна комисия бягаше от войските на Митридат, двамата помощници на Маний Аквилий бяха предпочели да се скрият в Пергам, но самият Аквилий отиде чак до Митилена, на остров Лесбос. Оттам разчиташе да се прехвърли на някой кораб за Родос, където да прави компания на изпреварилия го Гай Касий. За свое голямо нещастие обаче Маний Аквилий, който по принцип не понасяше морето, стана жертва и на коремен тиф, който го принуди да остане на Лесбос. Когато лесбосци научиха за превземането на цяла Римска Азия, към която официално принадлежеше и островът им, от понтийския владетел Митридат, те имаха находчивата идея да спечелят благоразположението на новия си господар, като му пратят вързан злощастния проконсул.