Шепа римляни избягнаха трагичната съдба на сънародниците си. Това бяха все изгнаници, лишени от гражданство и от правото да се завърнат по домовете си. Един от тези щастливци беше Публий Рутилий Руф, приятел на не една и две важни римски особи, а от известно време почетен гражданин на Смирна и автор на любопитни биографии на хора като Катул Цезар или Прасчо Старши Метел Нумидик.
„В края на краищата — разсъждаваше Митридат в началото на месец антестерион, отговарящ на римския секстилис, — не можех и да се надявам на по-добър развой.“ Така беше. Сатрапите, които великият цар бе сложил да управляват страната, вече бяха влезли в новите си роли и от Милет до Андрамитион на границата с бивша Витиния, пък и дори в самата Никомидия понтийската власт не срещаше и най-малките спънки. Крайно време беше витинци да забравят, че някога са имали свои царе. Единственият кандидат, на когото Митридат би позволил да заеме опразнения престол, не беше вече между живите. След бягството си в Понт предната година Сократ до такава степен бе досадил на покровителя си с вечните хленчове, че накрая Митридат се бе принудил да го убие, за да му затвори устата. Цяла Мала Азия на север от Ликия, Памфилия и Киликия вече принадлежеше на Понт; останалото почти нямаше да чака.
И все пак от всичко постигнато царят се радваше най-много на клането. Друго си е, като изколиш осемдесет хиляди римляни, латини и италийци. Колкото пъти застанеше пред някоя камара от човешки трупове, разложени наполовина и изкълвани от облаците гарвани, Митридат сияеше от радост. Мрачният владетел сега се усмихваше, смееше, забавляваше… Макар да знаеше, че Рим и Италия продължават да воюват, той нарочно не бе направил разлика между едните и другите. В крайна сметка враждата между тях не представляваше загадка за човек с неговото мислене. Някъде в далечна Италия братята се бяха хванали за гушите, но той самият воюваше и срещу едните, и срещу другите, защото искаше да управлява сам.
Да, всичко вървеше по мед и масло. Синът му Митридат Младши управляваше като наместник на баща си в Понт (все пак царят бе достатъчно предпазлив да вземе снахата и внуците заедно със себе си в Пергам, да не би на регента да му хрумнат някакви странни идеи); друг негов син Ариарат заемаше полагащия му се престол на Кападокия; Фригия, Витиния, Галатия и Пафлагония бяха превърнати в царски сатрапии под личното управление на останалите пълнолетни царски синове. В същото време зетят на Митридат Тигран Арменски беше с развързани ръце да прави, каквото му е угодно, на изток от Кападокия, стига да не се пречка на понтийските интереси. Нека Тигран завземе Сирия и Египет, ако може, така поне щеше да си намери работа да се занимава. Митридат обаче не беше особено уверен в успеха на арменците. Населението на Египет никога не би се примирило с цар — чужденец… Толкова по-зле, щяха да качат някоя играчка от рода на Птолемеите; ако, разбира се, успееха да я изнамерят. Важното беше занапред всяка египетска царица да е от рода на Митридат; Тигран да си гледа работата, но неговите дъщери не бяха достатъчно достойни за престола на Египет.
Най-зашеметяващи обаче си оставаха успехите на понтийската флота; разбира се, ако не се смяташе жалкият провал на Аристион и неговия „прекрасен моряк и способен пълководец“ Апеликон; страшната експедиция на Атина срещу Делос бе завършила с фиаско. Но след като завзе Цикладите, Митрофан, адмиралът на Архелай, на свой ред нападна Делос, този път с успех. Още двайсет хиляди римляни, латини и италийци бяха избити. Понтийският пълководец предаде острова на Атина, колкото да подсигури разклатената власт на Аристион. Понтийската флота изпитваше огромна нужда от Пирея за своя най-западна база.
Цяла Евбея също попадна в понтийски ръце. Същата съдба сполетя и остров Скиат на север от нея, и големи територии от Тесалия около Пагасенския залив, включително пристанищата Деметриада и Метона. С тези си завоевания на север понтийската армия успя да отреже пътищата, свързващи Тесалия с Централна Гърция; това от своя страна принуди повечето градове във вътрешността на страната да признаят властта на Митридат. Пелопонес, Беотия, Лакония, както и цяла Атика приветстваха в лицето на понтийския цар своя освободител от римския гнет и безучастно следяха по-нататъшното придвижване на Митридатовите пълчища срещу Македония. На всички им се искаше могъщият цар да смачка с един удар цялата римска власт на полуострова.